Ads Top

Не мога. Не искам много от живота. Аз съм обикновен човек.


Това са изреченията, с които пропадналото полу-човешко същество в епохата на постмодернизма желае да отъждествява себе си. Трите изречения, заслужаващи най-силно презрение, са се превърнали в моралните устои на нашия свят.

Вече никой не се интересува от силата. Нашата епоха надживя понятия като гений, мощ и прогрес. Спосбностите бяха изместени от собствената си липса. Никой не може повече от другия. Всички са на едно и също ниво и да твърдиш, че можеш, е себично и жестоко. Нямаш право да си по-добър. Твой морален дълг е да се снишиш до онези, които не могат да се въздигнат. В същото време хората се държат така, сякаш да си безпомощен, е похвално. Те казват „Не мога“ на висок глас, търсейки одобрението на околните, сякаш са постигнали нещо невероятно. Хората денонощно крещят колко са безполезни, проповядвайки някакъв неясен морален кодекс, който задължава всяка личност със способности да ги обслужва.

В едно принизено общество единствено слабостта може да бъде ценност. А колкото по-нищожен си, толкова повече власт можеш да имаш. Власт над великите, над онези, които крепят света на раменете си, над човека, който желае да се развива.

Хората нямат мечти и са доволни от този факт. Те имат само повърхностни прищявки, разпилени в калта като оризови зърна. Да имаш смелостта да поискаш слънцето, е престъпление. Високите цели са неприемливи. Единственото разумно е да не искаш много от живота. Кой си ти, че да имаш желания? Как смееш да поискаш нещо повече от безполезен боклук? Социалният кодекс изисква да се задоволиш с мизерията, точно както правят и всички останали. Социалният кодекс изисква да се обречеш на нещастие и да се откажеш от битката на живота си. Но докато примирението с реалност, която е по-силна от теб, е бездна, то да се гордееш с това примирение е низост, недостойна за сравнения. Човек, който не иска много от живота, не заслужава и малкото, което има.

Но в своята противна извратеност съвременните примати са стигнали още по-далеч и са заклеймили най-святото в живота си като нещо мръсно и непотребно, за което не трябва да се говори – собствената си индивидуалност. „Аз съм обикновен човек“ – най-долното изречение, което може да произнезе само създание с празна душа, мъртъв ум и прекършен гръбнак. Не беше ли достатъчно гнусно, че Системата ви нарече така? Не беше ли достатъчно противно, че приехте това име и го закачихте с гордост на гърдите си? Нима е нужно сами да се отричате от Аз-а си и да хвърляте очите си в клетка? Сам да се превърнеш в сива лигава каша, изградена от собствените ти копия, защото си прекалено слаб, за да бъдеш каквото и да е друго. Нищо по-жалко не може да съществува.

В нашия свят най-долното и противно създание е на пиедестал. Едноклетъчното лишено от способности, сила и талант. Страхливия плъх, който не може да си позволи да обича тигър. Гротескното изчадие, нарекло себе си обикновено. Това е свят, в който личността е чудовище.

И в този свят Аз казвам:

Аз мога. Аз имам силата да определям реалността. Аз мога да сътворям светове с пулсиращата енергия на ума си и разрушителните стихии в душата си. Невъзможното е просто отрязък от време с вкус на свобода. Вселената ми принадлежи.

Аз искам самия Живот. Всеки миг от него, всеки пречупен лъч, всяка капка кръв, всеки сантиметър ледена пустош, изгарящ стъпалата ми. Искам земетресение – извор от светлина и стоманеносива тръпка, които довеждат сетивата до лудост. Искам да видя звездите между пръстите си и да почувствам морските бури в косите си. Искам да бъда Всичко, за да мога да се изправя пред безкомпромисната сила на Любовта.

Аз съм съвършено необикновен човек. Никога не е имало друг като мен и никога няма да има. Аз съм тук, за да изживея себе си. За да изследвам всеки свой нюанс. За да се надмина.

Аз съм личност. 

Аз съм чудовище.

Източник: absolutnite

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.