Ads Top

Съюзът е мъртъв… да живее Съюзът!


Както знам, във Франция през средните векове формата на държавно управление е била монархията. Престолът е бил наследствен. Когато старият крал е умирал, е бил ясен неговият наследник, а някой от присъстващите бързал да произнесе думите ,,Кралят е мъртъв, да живее кралят!" По този начин е била легитимирана властта на новия владетел. Престолът не е трябвало да бъде оставян без престолонаследник, защото държавният вакуум бързо може да бъде запълнен с държавен хаос. Същевременно всички са засвидетелствали лоялността и предаността си към новия крал. Между смъртта на единия и възкачването на следващия минава време, през което държавата е без владетел. За да се избегне това, се стига до формулата ,,Кралят е мъртъв да живее кралят", т.е. приема се, че следващият крал поема властта още с овакантяването на трона.

Горните редове може би оставят впечатлението, че темата е далечна и няма как да се направи аналогия с определени съюзи, международни или регионални организации (изобщо субекти на геополитиката), но това е само на пръв поглед. Но ако сравним съвременната геополитика и като цяло международната монархия, при която кралят е своеобразен самодържец и върховен владетел, ще разберем и смисъла на цитираната монархия, по-горе крилата фраза. Както при средновековната монархия, так и в съвременната международната обстановка, съществува субект, било то държава, наднационална организация или военно-политически блок, които да заявят претенциите си за заемането на полагащото им се място на лидер и двигател в международните процеси.

Събитията от времето на Студената война и разразилата се идеологическа конфронтация между участващите в нея два военнополитически блока, за четири десетилетия и половина предизвикаха безпрецедентна ядрена надпревара между СССР и САЩ. В края на този период, изпълнен с важни за десетилетия напред политически действия, се случи като че ли най-закономерното от всички събития - разпадането на СССР, изпадането на Русия в дълбок остракизъм, тежка социално-икономическа криза и своеобразно геополитическо ,,размагнетизиране" на единия полюс от двуполярния световен ред. Това доведе до загубата на съюзници и сателити от страна на всявалия страх в запада СССР.

В края на Студената война дойде и времето на преориентирането и пълното демонтиране на комунистическата идеология, което пък доведе до либерализацията на някогашните източноевропейски държави, в това число и на България. Всичките те се отвориха за идеите на демокрацията и пазарната икономика. На това поведение бяхме свидетели след рухването на Берлинската стена, разпадането на Съветския съюз и свързания с тези събития избор на нов обществено-политически път на развитите в пост-комунистическите държави. Историята е низ от събития, които не могат да бъдат репликирани, единствено могат да бъдат повтаряни допусканите грешки. Оттук и заключението, че той не познава историята, е обречен да я повтаря. Основната нишка на историята не може да бъде скъсана, тя преминава през морето, събитията и епохите, свързвайки миналото с бъдещето.

Аналогията, която искам да направя със спомената по-горе крилата фраза, е в сферата на геополитика и международните отношения. Действията на източноевопейските държави на ниво политически елит и обществени реакции в края на 80-те години на ХХ-ти век, в залеза и след края на Студената война, е причината за бързия социално-икономически и политически преход в тези страни. Кралят (Съветския съюз, социализмът) и оглавяваните от него военно-политически и икономически блокове) е мъртъв... да живее кралят! (либералната демокрация, пазарната икономика и доминираните от Запада НАТО и Европейски съюз).

Краят на 80-те и началото на 90-те години на XX-ти век са един по-особен период в световната история. За около четири десетилетия светът е поделен на сфери на влияние между двата основни геополитически играчи, затвърдили статута си на световната свръхсила след края на Втората световна война. САЩ и СССР правят нещо непознато в историята на международните отношения. Две държави с коренно различна обществено-политическа система си поделят земното кълбо на сфери на влияние, като пренасят в тях своите политически и икономически системи.

Понякога с евфемистичното понятие ,,зона на жизнено важни интереси", всъщност се обозначава територия, предназначена за експанзия на въпросните системи, за сметка на националния суверенитет и независимата външна политика. Това пък от своя страна превръща въпросната държава в преден пост на политическа и идеологическа конфронтация. Примерите не са един или два. Европа е разделена на Източна и Западна, както впрочем и самата Германия, и дори нейната столица. Азия, Африка и Близкият Изток не правят изключение и се превръщат в арена на ожесточена борба за надмощие, резултатът от която пък се трансформира в своеобразен атестат за върховенство на едната система над другата. Борбата за влияние е стигала и до горещи сблъсъци между държавите, принадлежащи към двете сфери на влияние, като например Корейската и Виетнамската война, но не и до пряк сблъсък между двете ядрени свръхсили. Двата полюса на така очертания световен ред играят ролята на балансиращи тежести както в международните отношения, така и в солидния ядрен арсенал на техните силови центрове.

Къде се намира България в цялата тази ситуация е много добре известно. В географски, и особено в политически план, България е в Източна Европа, която след края на войната е превърната в зона на влияние на СССР. Източна и Западна Европа са разделени от ,,желязната завеса", която сама по себе си представлява демаркационна линия между разположените многочислени войски на СССР и САЩ в държавите, членуващи в оглавяваните от тях военно-политически блокове. Мир по време на война или война по време на мир е въпрос на семантика, важното в случая е тоталното противопоставяне и взаимно отхвърляне на двете противоположни обществено-икономическите системи, и то в сърцето на Европа. Още на 5-ти септември 1944г. СССР обявява война на България, която чисто технически е съюзник на Третия Райх и страните от оста. След бърза окупация от Червената армия, на 8-ми срещу 9-ти септември определяща роля има Българската работническа партия (комунисти). Постепенно, във вече бившия социалистически лагер, България се превръща в най-верния сателит на Москва, своеобразна ,,16-та република".

По време на Студената война следват периоди на остра конфронтация, заменяни впоследствие с периоди на разведряване, в които се налага убеждението, че мирното съвместно съществуване е верният път в отношенията между двете свръхсили на световната сцена. Статуквото на двуполюсния ред се поддържа повече от четири десетилетия с помощта на взаимното недоверие и надпреварата в ядреното и конвенционалното въоръжаване, и не на последно място - чрез поддръжката на приятелски и сателитни политически режими в трети страни. Но в един момент, в края на 80-те години, двуполярният модел се пропуква. Било от икономическото изтощение или от политическа деградация. Съветският съюз изчезва безславно от световната политическа сцена на 25-ти декември 1991г., като малко преди това е разпуснат и неговият военно-политически блок - Варшавският договор.
Геополитическата остракация на наследника на СССР - Русия, за която в най-добрия случай е предвидено мястото на суровинен придатък на Запада, както и социалната разруха в страната, водят до края на Студената война, от която по-силен от всякога излиза Западът в лицето на САЩ и неговите съюзници. Така новият еднополюсният световен ред реализира неимоверната експанзия на неоимперската политика на САЩ, водена под прикритието на ,,износа на демокрация" и хуманитарни интервенции, вследствие на което почти цялата планета се превръща в ,,зона на жизненоважните интереси на САЩЮ.

В тези сложни времена, на прага на две епохи, източноевропейските държави, освободени от идеологическата си обвързаност със социализма и с предаността си към Съветския Съюз, извършват своеобразна мирна революция на собствените си територии. Малко след заника на Съветския Съюз през декември 1991г., на територията на Западна Европа се утвърждава ново междудържавно обединение, обещаващо просперитет и икономическо благоденствие на интегрираните в него държави. Става въпрос за Европейския съюз, появил се на международната сцена на 7 февруари 1992г. с подписването на договора от Маастрихт. 

Дванадесетте държави от Европейската икономическа общност създават безпрецедентно наддържавно обединение на територията на Европа, което води до задълбочаване на икономическата и политическата интеграция на страните от съюза. Останали без противотежест в международните дела, западната либерална демокрация и свободната пазарна икономика привличат неудържимо държавите и техните общества от източната част на континента - територия, дълго доминирана от политическите и икономическите решения на покойния вече Съветски Съюз. ,,Кралят е мъртъв.. да живее кралят!", а според новата трактовка - ,,Съюзът е мъртъв... да живее съюзът!". Горното на прост език означава цялостно заличаване, отричане, поругаване и демонизиране на предишния политически и икономически строй, за сметка на сляпото и наивно преследване на бързи демократични промени и либерализиране на пазара и местната икономика. Обърнали си взаимно гръб, източноевропейските държави и Съветският съюз късат пъпната връв помежду си, като последният безславно изчезва от политическата карта в края на 1991г.
Началото на края - Беловежкото споразумение от 8 декември 1991г. между ръководителите на държавите-учредителки на СССР за неговото разпускане и за създаване на междудържавно обединение между бивши съветски съюзни републики. Договорът е подписано от държавните ръководители на съветските републики, учредители на Съветския съюз - Русия (Борис Елцин), Украйна (Леонид Кравчук) и Беларус (Станислав Шушкевич).

Но всъщност годината, след която нищо вече не е същото, е 1989г. Тогава задухва ,,вятърът на промяната", дявол и края на комунистическите режими в Стария континент. Като плочки от домино, една след друга се сгромолясват управлявалите повече от четиридесет години комунистически партии в Източна и Централна Европа. Това се случва в рамките само на няколко месеца пред невярващите очи на всички. Двадесет и осем годишната Берлинска стена ,,рухва" първо метафорично, а след това и буквално, отваряйки пътя към решаването на Германски въпрос и обединението на Западна с Източна Германия на 3 октомври 1990г., като последната е приета в западните военно-политически структури. Казионните политически партии и обществени организации в държавите от Източна Европа са подложени на бърза остракация и се превръщат в реликви от миналото. Чисто физически се рушат символи, паметници, премахва се думата ,,народна" от имената на държавите, в които тя присъства (България е пример за това), променят се конституции, спазват се демократични норми и се провеждат многопартийни демократични избори.

Българското общество премина през низ от преломни обществено-политически събития от 10-ти ноември насам - трансформациите в политическата и държавната власт, появата на първите свободни митинги, зараждането на политическа опозиция, отмяната на чл.1 от тогавашната Конституция относно ръководната роля на Партията, дискусиите на Кръглата маса, първите многопартийни демократични избори, изборът на президент в лицето на Желю Желев, либерализацията на цените, появата на частната инициатива, социалният катарзис - и в крайна сметка така се стигна до икономическата разруха през 90-те години. Социалната държава е демонтирана, за да бъде изградена върху руините на приватизираните държавни предприятия нова капиталистическа България. Съветският съюз е мъртъв и забравен, да живее Европейския съюз, НАТО и Евроатлантическата солидарност. Трансформацията на обществено-политическите настроения е твърде бърза - хората едва ли не забравят, че 45 години страната е управлявана от комунистическата партия, в държавата е имало еднопартиен ред и планово социалистическо устройство на икономиката.

Но България не е изключение от останалите ,,освободени" страни в бившия източен лагер, които предоставят националния си суверенитет (този път съвсем доброволно) на новите си кумири - НАТО и Европейския съюз. Последните ги възприемат като нищо повече от нови пазари и територии за разполагане на военните им бази. Настървеността в демонтажа на социалистическия ред и налагането на евроатлантическа солидарност в държави като България, Полша и Прибалтийските републики, говори за абсолютното им политическо невежество и обществена наивност. След есента на 1989г. нищо не е в състояние да предотврати случващото се в Източна Европа, което всички знаем от историята. България е ярък пример за това как чрез демонизирането и откъсването на Русия и чрез доброволното прегръщане на идеята за безгранично угодничество пред повелите на единствената свръхсила и нейните сателити, ,,новите" елити жертват благоденствието на собствения си народ, превръщайки страната си в зона, подвластна на либералните своеволия на международните финансови институции.

Последователните и методични действия на българския политически елит, насочени към приемане и налагане на демократичната форма на управление, на либералното регулиране на пазарите и националната икономика, надминават предаността и идеологическата отдаденост към Съветския и социалистическия строй по времето на НРБ. Кралят е мъртъв... да живее кралят, социализмът е мъртъв да живее демокрацията. За малка страна като България тази смяна на политическото и икономическото устройство доведе до неочакван за обществото период на дълбока социално-икономическа криза, по-известен като ,,преход". Всички действия на политическия елит получиха широкото одобрение на обществото, чиито възприятия и представи за демокрация и човешки права бяха формирани от слушането на нелегални радиостанции и гледане на видеокасети със западни филми. Заслужава внимание и фактът, че последствията от прехода се оправдаха с лошото наследство от предишния режим, без да се отчита простия факт, че масовата приватизация и държавните предприятия и на цялата икономика разруши елементарната социална справедливост и доведе до нечувана бедност, която причини демографски срив и масова емиграция на образованите българи в активна възраст. Приемането на страната ни в Организацията на северноатлантическия договор (НАТО) и в Европейския съюз затвори окончателно страницата на прехода, чиято главна цел беше приемането на България в западните междудържавни организации и структури за сигурност.

И така стигаме до днешния ден. В момента назряват събития, които в крайна сметка са в състояние да разстроят необратимо идеята за европейска интеграция и универсални евроатлантически ценности, сред които са прословутата политическа коректност и мултикултурализмът. Фундаментът, на който се гради Европейския съюз, е изграден от принципите на спазването на човешките права и добилата печална слава напоследък толерантност. Парадоксалното в случая с Европейския съюз е как всъщност догматичното спазване на нормите и правилата, съставляващи сърцевината на горепосочените ценности, тласка европейския проект към бунището на историята. Замислен добре като политически и икономически съюз, в който свободното движение на хора, стоки и капитали е определящ фактор в задълбочаващата се интеграция на страните членки, ЕС в действителност от известно време насам се намира в либерален ступор, причинен от нестихващата бежанска криза. Последната е сериозно изпитание, което може да доведе до загуба на политическа легитимация на европейския проект. Това се случва именно поради налагането и изповядването на ценности и модели на поведение, несъвместими с националните интереси на държавите-членки и с инстинкта за самосъхранение на техните народи. Колкото и романтично да е сляпото следване на тези нови принципи и правила, техният ефект е тъкмо обратен – а именно – засилване на центробежните сили в дясното политическо пространство. Солидарността, политическата коректност и крайната етническа и религиозна толерантност се трансформират в егоизъм, политическа нетърпимост и ксенофобия, като естествен резултат от задействалия се инстинкт за самосъхранение на обществата от Съюза, чиито политически ръководства следват самоубийствения политически път, предначертан от брюкселските еврократи.
Срещата на европейските лидери в Братислава, 16 септември 2016

Това е според мен и непосредственият риск за съществуването на ЕС във вида, в който всички добре го познаваме. 
Когато прагът на търпимост бъде прекрачен, ще станем свидетели на процес, обратен на експанзионистичната в същността си европейска интеграция – процес, задействан от референдума за излизането на Великобритания от съюза. Завръщането на изоставената концепция за Европа на нациите ще се възроди и нейните ценности ще бъдат насочени към благоденствието на националните държави, за сметка на наднационалните обединения. Когато това се случи, България за пореден път ще се окаже пред избор – дали да остане страна членка на ЕС, или да се опита да се еманципира и да поеме курс към възвръщане на националния си суверенитет и към подобряване на социално-икономическите условия вътре в страната. Далеч сме от оправдаването на твърдението на Фукуяма за настъпването на „края на историята”. Историята е циклична и определени епизоди отново ще се повторят. В момента България не е нищо повече от подчинена територия, следващата безпрекословно директивите на Брюксел. Когато обаче балонът на европейските ценности се спука, така както навремето се спука балонът на социализма, България отново трескаво ще трябва да пренарежда приоритетите си, проявявайки завидна преданост към новия политически и икономически център, около който ще избере да гравитира. Късата историческа памет и подмяната на ценностите е рецептата за безкръвен преход.

„Вятърът на промяната” вече е задухал и заплашва да „отвее” познатата ни действителност в лицето на ЕС в сегашния му вид. Пост-евроатлантическата реалност има две алтернативи – разпадане на ЕС и формиране на Европа на нациите, където голяма част от досегашните европейски ценности просто ще бъдат суспендирани; разпадане и на НАТО под натиска на увеличаващите се разходи за отбрана, за сметка на социалните политики в страните членки. Втората, но също така възможна алтернатива е отново пълен разпад на ЕС и формиране на нов съюз от типа на „Голяма Европа”, разпростиращ се от Владивосток до Лисабон. Политическата плоскост, върху която ще бъде поставен фундаментът на подобен съюз, ще бъде с друг център и с различни участници, сред които може би и България – тя ще трябва да последва за пореден път хода на събитията в най-новата си история.

Ситуацията, в която се намират всички европейски народи, чиято физическа и социална сигурност са заплашени от политиката към бежанците и икономическите мигранти, е логично да доведе до срив на доверието към сегашния политически елит, държащ лостовете за управление в Европейския съюз. Това ще предизвика закономерния възход на т.нар. популистки националистически партии в сърцето на Европа, което по естествен път ще засилили центробежните сили в съюза и в резултат на това външната политика на държавите ще стане осезателно по-реакционна и национално ориентирана.

Източник: memoriabg

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.