Ads Top


Здравей, казвам се Теб. Аз съм мъртъв. Не помня от кога. Не помня защо. Спомням си обаче всички убийства, на които съм бил свидетел. Огромните вселени и малките частици в душата ми се превръщаха на прах и изчезваха пред очите ми, докато не остана нищо. Тогава смятах, че това е чудовищно.

Първо умря истината. Не можа да я убие нито пустотата на изследваните хоризонти, нито илюзиите на преповтаряната мъдрост. Лъжата, която се просмукваше в костите ми, за да ми прошепне,че отвъд мъглата няма нищо, не успя да скрие уханието на сребристите лъчи. Бяха мненията. Гнусни, лигави, бавно приплъзваше се едно към друго, за да избегнат натиска на невзетите решения. До едно впили зъбите си в плътта на истината, без ад осъзнават, че във вените тече мощта на еволюцията. Едноклетъчни, уплашени от собствения си потенциал. Колкото повече търсих, толкова повече се изгубвах сред лабиринтите от безцветни петна и отчайващо симетрични трептения. Вече не търся истината. Имам мнение.

След нея плисна кръвта на любовта. Буйна, дива, опустошителна. Нищо не можеше да я спре. Омразата се сгърчи, умопомрачена от безсилие, а агресивните отстъпиха, осъзнали загубата си. Но онази, която бе забила нож в сърцето й, се усмихваше. Привързаност. Това изчадие на ангелите без крила бе успяло да унищожи... не, да изличи любовта. Да я трансформира в нещо долно и... празно. Беше хвърлила любовта в ръцете на просяците, за да я мачкат с калните си пръсти, преди да я захвърлят встрани като безполезна вещ. Бе довела мозъка до истерия, до непобедимото обсебване от повърхностните наслади. И колкото по-малко любов оставаше, толкова по-силно крещеше името й. Любовта е мъртва. Сега изпитвам привързаност.

Свободата си отиде тихо една майка утрин след като ми прошепна нещо на неразбираем език. Последния й дъх бе недоловим като присъствието й Отне ми векове да намеря убиеца й. Не бяха страховитите владетели с камшик в ръка, нито онези, които мечтаеха да почувстват Вселената между пръстите си. Стоманените решетки се бяха провалили при всеки свой опит да я задържат и отдавна бяха станали развлечение за пустинята. Убиха я правата.

Пред мен се простираше голото поле, а накрая на хоризонта бе изгрева. Дадоха ми право да вървя към него. И за всяка крачка плащах с прешлен от гръбнака си. Костите ми пращяха с адски звуци под натиска на извратеното ми безумство, но аз продължавах. И сякаш само след миг вече лазех, влачех се на колене сред пясъците, а слънцето бе отказало да разкрие подобна гледна пред живота. Вече нямам нужда от свобода. Имам права.

Красотата още виси на електрическия стълб, където я обесиха. Тялото й потрепва в отчаяни конвулсии, заключено между живота и смъртта. Наоколо падат искри, изпълнени единствено с желанието да угаснат. Кой уби цветовете й? Не беше всепоглъщата мощ на черното, което помиташе всичко на пътя си. Което извираше, замръзваше и се разтапяше отново, за да не позволи на никой да ограничи съществуването му. Не беше сиянието на бялото, което бе готово на всичко, за да не прекъсне полета си с първата пролетна мечта. Убиецът носеше сиво. Той отрови небето с токсичните си изпарения, изгори тревата и прокле океана, който никога повече не докосна бреговете, решен да съхрани самотата в солите си.

Болката беше смазана, а трупът ѝ изоставен сред снежните преспи. Двигателят на живота бе изгаснал и потънал в забвение. Не успяха да го спрат виковете или хвърлените камъни. Не го прекъснаха писъците на отчаяние, нито крещящия гняв на личността. Беше тишината. Апатията. Тя проникна в мозъчната ми тъкан. Съвсем бавно, но безмилостно. Подсказа ми, че нещата не са сериозни. Че нищо няма смисъл. Че животът трябва да се живее на повърхността.Че всичко е правилно, когато се прави с усмивка. Вече не ме боли. Усмихвам се.

Накрая изгубих думите. Те не означават нищо. Само привидения от сън, който не си заслужава да сънуваш. Някъде далеч в празнотата проблясва роса. Търся отражението си в нея, но там няма нищо. Изгубих значенията. Понятията са само дим. Безстрастен вакуум. Пропаст.

Аз съм мъртъв. Питаш ме дали съм срещал смъртта? Не съм. Просто изоставих живота. Тогава смятах, че това е чудовищно. Вече не смятам така. Аз Съм Теб. И изгубих думите. А ти кой си?

Източник: absolutnite

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.