Ads Top

Как се става успешен лидер според Макиавели?


Не случайно принципите на Макиавели се използват при подготовката на бойците от елитната американска част със специално предназначение - ,,Делта Форс". Тези хора, които се доближават до представата ни за супермени са на брой едва няколкостотин души, подбрани измежду най-добрите войници на Американската армия, при това само след като издържат жестоките физически и психологически тестове. Подложени са на ежедневни, тежки преходи с пълно снаряжение и раници на гърба - всеки боец сам за себе си, въоръжен единствено с карта и компас, принуден да намира пътя през гъсти гори, пълноводни реки и буйни потоци, пренебрегвайки удобните съвременни комуникации, движейки се за определено време по най-краткия път.

При подготовката ги подлагат на стрес, като не им казват за колко време трябва да изминат разстоянието, дават им храната хаотично - един ден в изобилие, на следващия - в мизерни количества. Онези, които не са съобразили да заделят нещичко от изобилието, няма да издържат следващия гладен ден, който обикновено продължава 18 часа и повече. От тях се изисква да бъдат готови за тръгване в точен утринен час, но без да ги будят насила и без да ги вдигат под тревога. Онези, които не се явят навреме, просто отпадат. Всички се намират под наблюдение, но почти никога не виждат хората, които вършат това, нито пък получават информация за оценката си. Физическият тест е изключително труден, но най-трудни преодолим е психическият, особено в комбинация с пълната изолация. Това именно пречупва множеството кандидати, издържат го действително най-добрите. Бройката на оцелелите намалява с всеки изминал ден. До финалната фаза достигат не повече от 25% от кандидатите.

В края на селекцията - някъде след двадесетина дни - телесните мазнини на кандидатите са сведени до нула, а психическото им състояние е доведено до ръба на нервния срив. Тогава получават заповед за последния поход, който обикновено е някъде около 60 килограма, а раницата на гърба им тежи минимум 25 килограма. Разбира се, никой не им казва времето, за което трябва да бъде изминато въпросното разстояние, но то никога не е по-дълго от един ден. Някъде по трасето кандидатите започват да черпят енергия директно от мускулите си, тъй като телесните мазнини отдавна са изчерпани.

Физически изтощени и лишени от сън през последните две денонощия, шепата оцелели получават разрешение да вземат душ, а малцината, които кандидатстват за офицерско знание, получават тънка книжка за четене плюс специфичен писмен текст. От тях се иска да направят връзка между основната тема в книжката и това, което лично са преживяли по време на селекцията, както и с трудностите при евентуалните бъдещи мисии (в случай, че бъдат избрани за офицери от ,,Делта Форс"). Разполагат с осемнадесет часа, за да убедят своите съдници, че са усвоили мъдростта от това, което им е било заповядано да прочетат, и че въпреки пълното изтощение ще могат да изпълнят всяка поставена задача, колкото тежка и неприятна да е тя. 

Питате ли се коя е книжката? ,,Принцът", написана в началото на XVI век от Николо Макиавели и известна у нас като ,,Владетелят".

Все пак защо точно Макиавели е толкова важен за съвременните лидери?
Според книгата ,,Макиавели за модерния лидер" на Майкъл А. Ледийн преведена на български език от Веселин Лаптев и издадена от издателство ,,Класика и стил" никой друг на този свят не се е отнасял толкова брутално ясно и конкретно към политическите и морални изисквания на лидерството, както Макиавели. По надолу ще ви цитираме извадка от тази книга в няколко части:

Не случайно дори Хегел е бил страстен почитател на Макиавели и обожавал ,,Принцът". На българския пазар тя е издавана и под названието ,,Владетелят". Всеки голям философ се е чувствал длъжен да напише нещо за Макиавели. Преди двадесет години сър Айсая Бърлин изброява двадесет различни интерпретации, в които Макиавели се оприличава на какво ли не - от антихрист до изтерзан хуманист. Това положително ще изненада онези от вас, които са разучавали ,,Принцът" в училище, тъй като малко книги са написани толкова ясно и без никаква двусмисленост.

Вероятно и Макиавели би бил изненадан от тези исторически дебати за неговите книги, просто защото преобладаващата част от творчеството му е насочена към хората на действието и най-вече към лидерите: религиозните лидери, лидерите на армиите и държавите, независимо дали става въпрос за монархии или републики, за диктатури или демокрации.

Кой е Макиавели?
Основната част от живота му преминава в сражения, бойното поле е съдебната зала или законодателната камара. Той нито очаква, нито желае тези сражения да бъдат прехвърлени на територията на библиотеките или кабинетите на учените. Далеч повече предпочита компанията на военачалници, индустриални лидери и държавници, които от своя страна също демонстрират уважение към него. По време на Втората световна война главнокомандващите на двете враждуващи армии на италианска територия - генерал Марк Кларк и фелдмаршал Алберт Кеселринг, обявяват за неприкосновена територията на тосканското селце Сант Андреа ин Перкусина, където се намира имението на Макиавели. Нито единият, нито другият желаят да бъдат отговорни за евентуалните разрушения и жертви на това историческо място.

Макиавели има възможност да работи почти през целия си живот с лидери от подобен ранг.

Баща му е адвокат със средни възможности, който обаче предпочита да се занимава с нивите и лозята си. Удобната извънградска вила на фамилията, в която и до ден днешен се съхраняват бюрото и принадлежностите за писане на Николо, се намира в миниатюрното селце Сант Андреа ин Перкусина, сгушено в хълмовете край пътя Флоренция - Сиена. От лозята на Макиавели и техните съседи все още се оправи великолепното тосканско кианти, което е известно по целия свят. Но Николо е бил и градско момче, ревностен ученик в артистично-музикалната и научно-философска експлозия на Флорентинския Ренесанс.

Неговите интелектуални качества и неизтощима енергия - той е баща на седем деца, последното от които се ражда едва две години преди смъртта му на 57-годишна възраст - са признати от лидерите на Република Флоренция, които малко преди началото на XVI век го назначават за главен секретар на републиката. Това е много отговорен пост - нещо средно между днешните длъжности административен директор на Белия дом и посланик със специални пълномощия, плюс ограничена отговорност за въоръжените сили. До разпадането на републиката през 1512г. Макиавели не само участва в политически дискусии на високо ниво, но и пътува надлъж и нашир по Европа, разнасяйки послания до крале и папи, преговаряйки за стратегически съюзи, организира и обучава милицията, командва я по време на сражения.

Той е бил работохолик и се е чувствал добре в този наистина напрегнат ритъм. Това обаче не означава, че е отдавал на работата цялото си сърце, тъй като е намирал време за забавления и любов, а още от първия ден на държавната си служба започва да пише политически трактати.

Всеки на поста на Макиавели би бил зает с интензивно писане: висшестоящите са очаквали подробни доклади от пътуванията му, предложения от законодателен характер, рапорти за всякакви събития, имащи отношение към републиката и прочие, и прочие. Но Макиавели отива далеч отвъд тези чисто бюрократични задължения и упорито търси обобщаващите и почти философски изводи, дошли като резултат от натрупания опит.

Много от прочутите му правила за лидери, поместени в книги като ,,Принцът" и ,,Разговори", са развити в стотици писма до приятели и колеги. Едно от последните издания на писмата на Макиавели съдържа 429 печатни страници, запълнени с доста ситен шрифт. А това е само част от неговата кореспонденция, тъй като през годините много писма са били загубени или унищожени.

По-голямата част от литературните творения на Макиавели виждат бял свят след кариерата му като секретар на Флорентинската република, макар че и по време на тази служба той намира време за няколко есета и поетически хроники, отнасящи се до по-важните събития на неговото време. Още от самото начало качеството на неговото писане е толкова високо, че става обект на плагиатство. (След спечелено съдебно дело срещу един литературен крадец, Макиавели публикува ,,Първото десетилетие" под собственото си име). По-сериозните творби, между които успешни драматургични произведения, исторически есета и книги за политиката и войната, идват след разпадането на републиката и завземането на властта от Медичите през есента на 1512г. Макиавели е прогонен, забранена му е всякаква политическа дейност, осъждат го на една година вътрешно изгнание, през която не може да напуска Флоренция. Няколко седмици по-късно го обвиняват в заговор за сваляне на режим на Медичите.

Хвърлен е в затвора, където го измъчват в продължение на месец, а след това го обявяват за невинен. Завинаги му е забранено да се занимава с политика и това го принуждава да постъпи според старото поверие: който може го прави, който не може - учи другите да го правят. След като му е забранено да участва в играта, Макиавели решава да стане треньор. Това съвпада по време с бурния напредък на печатарската индустрия и той е в състояние да контактува с играчите посредством книгите си, а с останалата публика - посредством пиесите си.

Започва новата си кариера с онази страст и енергия, които са го издигнали до най-висшите сфери на властта във Флоренция!

,,Когато настъпи вечерта, аз се връщам у дома и влизам в кабинета си; на прага свалям работните си дрехи... заменяйки ги с официалните одежди на съда и двореца. Така пременен, аз пристъпям в светата обител на дедите ни, където, благосклонно приет, започвам да се храня от единствената храна, за която съм роден. Не се срамувам да разговарям с тях и да ги питам за мотивите на техните действия а те ми отговарят - просто ей така, от любезност.. В продължение на чели четири часа аз забравям за всичките си грижи, не треперя от бедността, не изпитвам ужас от смъртта.. Нахвърлил на хартия всичко, с което съм се обогатил от този разговор, аз съм готов да сглобя едно кратко изследване."

Тези блестящи редове от едно писмо до близък приятел предизвестяват появата на ,,Принцът". Както признава пред приятеля си, Макиавели взема примерите си от миналото, най-вече от класическата древност - нещо особено подходящо за неговата ренесансова публика. А тъй като нашата образователна система вече не включва онези познания, които са нужни за оценка на неговите примери, в следващите страници аз си позволих да подменя голяма част от тях с модерни. А тъй като правилата за лидерите са еднакви, независимо от епохата, в която живеят, аз използвам примери от живота на редица известни бизнесмени, спортисти, военни, политически и религиозни лидери. Вместо имената на прочути личности от фамилиите Борджия и Сфорца, Цезар и Медичи, вие ще срещнете по-познати фигури: Рейгън и Михаил Горбачов, Бил Гейтс и Уорън Бъфет, Лио Дурохър и Винс Ломбарди.

Макиавели несъмнено би приветствал тази волност, макар че ще продължава да твърди, че всеки, който иска да разбере динамиката на властта и методите на успешното лидерство, трябва да изучава историята. Не е достатъчно да се четат вестници и да се гледа телевизия, нито пък да се опитвате сами да разберете днешния ден. Човешката природа не се променя, особено когато става въпрос за хората на върха, заети в битката за успех и оцеляване, в която няма време за размяна на любезности. Задълбоченото изследване на миналото предоставя суровия материал за нашите днешни и утрешни решения. Ние сме склонни да допуснем същите грешки, които са допускали нашите предшественици, но едновременно с това трябва да проявяваме и една друга склонност - да дублираме великите актове на героите от миналото.

Нашите днешни лидери спешно се нуждаят от един опресняващ курс
Между многобройните им гафове присъства и неизменно грешният отговор, който дават на един от фундаменталните въпроси, поставени от Макиавели: Кое е по-добро - да се страхуват от вас повече, отколкото ви обичат, или обратно - да ви обичат повече, отколкото се страхуват от вас? Джон Мейджър, Бил Клинтън, Нют Гингрич, Силвио Берлускони и Бенджамин Натаняху - всички тези политически лидери отчаяно търсиха любовта на приятели и врагове и в резултат получиха пълна разруха на своите начинания, особено в международните отношения. Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Ли Куан Ю, Бил Гейтс и Папа Йоан Павел II подходиха по друг начин и успяха да премоделират света.

Но преди да скочим в тигана, трябва да отговорим на още един, последен въпрос: Как става така, че и след петстотин години проникновенията на Макиавели продължават все така силно да ни предизвикат и вдъхновяват? Разбира се, той е гений. ,,Италиански гений", както правилно посочва философът Бенедето Кроче, притежаващ уникалната комбинация от остроумие, ораторска дарба и анализаторски качества, която е характерна за най-големите италиански мислители. Но има и още нещо. Натрупването на философска и житейска мъдрост в ренесансова Флоренция става благодарение на отделни гениални мислители, авантюристи и художници. Откриват се нови светове, създават се нови шедьоври, всеки месец се раждат нови идеи. Навсякъде цари объркване и хаос. Микеланджело завършва своята ,,Пета" през 1498г. - годината, последвала назначението на Макиавели за републикански чиновник. Малко по-късно започва работа по ,,Давид" - скулптура, която е завършена през 1504г. и изложена пред Палацо дела Синьориа - сградата, в която работи Макиавели.

През 1505г. Америко Веспучи разпъна платна за втората си експедиция към Западна Индия. Четирите пътешествия на Колумб са приключили, евреите са прогонени от Испания в годината, в което стартира първото от тях и умира Лоренцо Великолепния (1492), а португалските мореплаватели откриват такива места по земното кълбо, за които до този момент само се е предполагало. През 1510г. когато Макиавели жъне успехи като чиновник в правителството на Флоренция, Мартин Лутър отива в Рим, за да организира протести срещу корупцията в католическата църква По всичко личи, че нищо не остава извън промените.

Макиавели е част от тази интелектуална ферментация, следователно е както свидетел, така и участник в родилните напъни на модерния свят. Свидетел на сътворението, той има възможност да види с необикновена яснота фундаменталните правила на модерното лидерство. И не само да ги види, но и да ги опише на хартия с брутална откровеност. И, както казва неговият биограф, носител на наградата ,,Пулицър", Себастиан де Грация, ,,Николо открива новото морално мислене, прекрояването на видимия и невидимия свят, балансирането между ада и рая и отварянето на място за една различна земя..." Ние населяваме тази ,,различна" земя и правилата на Макиавели са толкова валидни за нас, колкото са били и за лидерите, съветвани от него преди петстотин години.

Преди Ренесанса всеки земевладелец е имал правото да вдигне замък, за да се защищава от вражески нашествия. В случай, че бъде обкръжен, той е имал възможността да потърси наемна войска или съюзници, за да разкъса обсадата. А докато това стане, стените на замъка го пазели от врага. По времето, когато Макиавели се издига до висок пост в правителството на Флоренция, армиите вече са разполагали с артилерия, която била в състояние да пробива дупки във всяка крепостна стена, следователно господарят на имението и неговите крепостни не са имали време нито да събират войска от наемници, нито да търсят съюзници за борба с вражеските войници, които нахлували през широките отвори в стената. Нещата се променили - оцеляването вече зависело изцяло от желанието на крепостните да се бият и умрат за своя господар.

Убеждаването на хората да сторят това е една чисто политическа задача, която изисква съвършено непознати лидерски качества, или, както казва Макиавели, нещо абсолютно непознато в Средновековието. Това е причината, поради която Макиавели настоява за създаването на национални, а не наемнически армии. Той разбира, че бойците в тези армии трябва да бъдат мотивирани. Да умреш за родината си не е естествен акт - той изисква вяра в справедливата кауза и благородството на лидерите. От това изискване се раждат модерните политици, които ние - модерните граждани, игнорираме в свой ущърб. Защото врагът винаги е готов да нахлуе - по суша, въздух и вода.

Макиавели отхвърля опростенческото внушение, че войната представлява драстично отклонение от нормалното човешко поведение. Изучавайки историята, той отдавна е стигнал до откритието, че периодите на мирно развитие са много по-кратки от периодите на война. Ние може би не знаем кой ще е следващият ни враг, но сме сигурни, че такъв ще има. Следвоателно лидерите, които не успеят да се подготвят за следващата война - независимо дали тя ще се води на бойното поле, пред изборните урни или на пазара - със сигурност ще бъдат разгромени. Макиавели ни показва как да подготвим и приложим печелившите стратегии.

Освен промяната, Макиавели забележително разбиране и по отношение ролята на късмета. Без да допусне грешка в работата си, той самият е уволнен, изтезаван и хвърлен в затвора, забранено му е да се занимава с това, на което е отдал всичките си сили и енергия. Лош късмет! Ближейки раните си и насочвайки своя гений към писането, той прекарва времето си в една от местните кръчми - пие, псува, играе табла и една типично тосканска игра на карти.

Подобни игри изискват както определени умения, така и късмет. При определени условия дори и най-добрият играч може да бъде победен, просто защото го е споходил лошия късмет. В дългосрочен план обаче той със сигурност ще спечели, а новакът-късметлия ще заеме мястото, което му се полага - сред губещите. Аз подозирам, че привързаността на Макиавели към картите оказва съществено влияние върху политическите му теории. Картоиграчите живеят в доста по-различен свят от любителите на т. нар. ,,игри на дъска". Дъската не скрива нищо, комуникацията с останалите играчи е излишна.

Докато при игрите на карти голяма част от нещата остават скрити - всяко раздаване включва начален елемент на неизвестност, а комуникацията с другите играчи е задължителна, независимо дали става чрез залагане или наддаване. Но там, където има комуникация, има и един изцяло нов набор от проблеми: ако разкриете всичко на партньора си, тази информация ще стане достояние и на противника. И в много случаи тя ще се окаже по-полезна за него, отколкото за партньора ви. Може би ще направите опит да измамите този противник, но в такъв случай рискувате да заблудите и партньора си и той да сбърка още преди противникът да е сторил това.

Не е случайно, че този любител на картите цени риска на комуникацията, включително секретността и измамата. В част от своята официална кореспонденция Макиавели прибягва до кодиране, като едновременно с това е един от първите политически мислители, използващ новата технология на полиграфията за популяризиране на идеите си.

Такъв човек би бил съвсем на място в горните ешелони на съвременните западни корпорации, където модерните принцове като Уорън Бъфет и Бил Гейтс прекарват голяма част от времето си в игра на бридж - играта, която най-добре комбинира всички тези елементи на комуникацията с огромни технически предизвикателства, но едновременно с това запазва елемента на късмет, който може да разбие на пух и прах дори най-гениалния план, превръщайки най-големия глупак в герой на деня.

И накрая, точно като всички нас, Макиавели е натъжен, оскърбен и дори ядосан от посредственото лидерство - по-скоро корумпирано, отколкото смело, повече егоистично, отколкото великодушно. От задълбоченото изследване на историята той знае, че хората често са в подобно състояние, но знае и какво означава величие и как да го постигнат най-добрите сред нас. Не е оптимист относно развоя на човешките отношения, но това не намалява решимостта му да се ангажира с подготовката и образованието на лидери от ново поколение.

Обръща се към онези, които са загрижени за нацията, призовава ги да рискуват всичко, дори и безсмъртните си души, за да овладеят властта, да измъкнат народа си, затънал до гуша в блатото.

Целта на тази книга не се отличава от целите, които си е поставял самият Макиавели: да представи основните принципи на правилното и успешно използване на силата на словото, което е разбираемо за съвременните лидери, насочено най-вече по посока на общото благо. Подобно на Макиавели, ние също живеем във време на дълбоки промени във всички области на човешкото съществуване. И ние като него виждаме как корупцията прониква дълбоко в сърцето на западното общество - при това в момент, в който сме удържали победа над най-опасните си врагове. Оказа се, че успехът също носи своите рискове, а лидерската позиция в света ни прави по-уязвими за самодоволството и по-небрежни по отношение на добродетелите, от които се нуждае всяко успешно и дълготрайно начинание.

Макиавели често е възприеман като краен циник и защитник на диктаторите. На всеки лидер, който проявява жестокост и е готов на всичко, за да увеличи властта и богатството си, ние бързаме да лепнем нарицателното ,,макиавелианец". В тази светлина вероятно ще бъдем изненадани, като разберем, че Макиавели всъщност е бил привърженик на свободните институции, а не на авторитарните. А критиката му по отношение на тираните е била максимално остра. Освен това той има какво да ни каже относно значението на религиозната вяра и добродетели.

Убеден е, че съвършената в политическо отношение държава - онази, която позволява свободна инициатива на своите поданици - се нуждае не само от добри войници и добри закони, а и от добра религия. За него Мойсей е най-великият лидер на света, защото е успял да създаде нова религия и нова държава, при това следвайки съветите на самия Господ Бог. Той вярва, че боязънта от Бога поражда уважението към хората. Но това съвсем не означава, че неговите виждания за Християнството съвпадат с официалната религия на деня и теологическата наука като цяло.

Според него Римокатолическата църква е твърде корумпирана и твърде мека. Той иска по-твърда и по-жизнена версия на вярата, която ще вдъхнови хората да се бият за славата на родината си; иска по-спартанска църква, отдадена на възхвалата на духа, а не на тленния разкош на папските дворци.

Винаги реалист, той си дава сметка, че лидерите понякога ще нарушават религиозните структури, просто за да получат надмощие над безмилостни врагове и съперници, или пък ще възстановят и подкрепят някоя корумпирана структура. Но едновременно с това безмилостно заклеймява всеки лидер, който превръща циничния опортюнизъм в емблема на своята политическа кариера. Той иска неговите лидери да са добродетелни и да прехвърлят тази добродетелност на своите последователи.

Макиавели използва думата ,,добродетел" по много и различни начини, понякога за да обозначи ,,власт", а друг път дори за характеризирането на възбуден мъжки член. Същевременно използва думата ,,добродетел" и в съответствие с номиналното й значение за цена, стойност, качество, морално съвършенство. Тези понятия са доста по-различни от смисъла й днес и, както отбелязва философът Лео Щраус ,,много е странно, че думата, с която някога сме обозначавали мъжествеността, постепенно се превръща в нещо, което търсим и ценим у жената"... Но това е друг проблем, напълно встрани от нашия разговор. Макиавели е представител на старата школа и използва думата ,,добродетел" в класическия й смисъл, включвайки я в задължителните съставки на доброто управление, на силния лидер. Това е смисълът на страниците, които следват.

Разглеждайки проблема с липсата на късмет у италианските лидери, Макиавели не открива нищо изненадващо. Корупцията и дезинтеграцията на големите начинания са нищо ново, в тях няма нищо шокиращо. Просто такава е нашата история и нашата съдба.

Източник: postvai

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.