Ads Top

Природата на звяра - Войната


ко продължат да ни дразнят сериозно с тези бомбардировки над Лондон и започнат да сипят още по-мощни далекобойни ракети с унищожителен ефект над останалите ни важни центрове, вероятно ще се наложи да ви помоля да подкрепите моята идея за използването на бойни отровни вещества. Ще използваме такива количества от тях за градовете в областта Рур, а и в цяла Германия, че после по-голямата част от населението ще може да преживява единствено посредством постоянни медицински грижи."  - Уинстън Чърчил (пред Комитета на началник-щабовете, юли 1944г.)


,,Дъждът от искри изсипваше върху улицата късове с големина на момента от пет марки. Опитах се да тичам срещу вятъра, но успях да стига само до ъгъла на Зорбенщрасе. Не можехме да пресечем Айфещрасе, защото асфалтът се бе разтопил. Там имаше много хора - някои вече умрели, други все още живи, но затънали в асфалта. Очевидно бяха се втурнали да пресичат асфалтираната улица, без да помислят. Първо са им залепнали краката, после са се подпрели с ръце, за да се опитат да се измъкнат. И сега те седяха на четири крака във вече стягащия се асфалт, и пищяха." - Кейт Хофмайстер, (тогава на 19г., по повод огнената буря над Хамбург през 1943г.)

Изводът се налага от само себе си и на човечеството става все по-трудно да си затваря очите пред него - наближава краят на военната игра, затова, ако държим да оцелеем, ще се наложи да променим правилата на тази игра. А началото на края е положено много преди настъплението на ядрените оръжия. Кратката и изключително едностранчива кампания на добре въоръжените Западни държави срещу нефункционалните автокрации на Третия свят покосява живота на десетки хиляди, геноцидните етнически конфликти на крехките постколониални държави са истински трагедии, макар и локални, ала само през последните две години от Втората световна война всеки месец са загивали милиони. И ако днес великите сили решат да влязат във война една с друга, възползвайки се от целия си боен арсенал, то отново ще загиват милиони, но този път на всяка минута. Понастоящем никоя от тях няма подобни намерения. Но докато старите структури съществуват, Голямата война никога няма да умре. Тя просто е излязла в почивка.

Именно технологията опосредства методите, с които ръководим нашия свят, но най-лесната и преди всичко фатална грешка, която бихме могли да допуснем, е да прехвърлим цялата вина за настоящата си дилема върху военните технологии. Напалмът, нервно-паралитичният газ и ядрените оръжия не са ни подхвърлени в от някакъв зложелателен бог - ние сами сме вложили огромно количество изобретателност и умения в тяхното измисляне и производство, при това поради една-единствена причина: да ги използваме на бойното поле.

Много хора знаят, че в Хирошима са загинали седемдесет хиляди души, но само малцина са наясно, че в Токио са умрели двеста двадесет и пет хиляди, при това в резултат само на две бомбардировки с конвенционални бомби.

Войникът е едно от първите изобретения на цивилизацията и през последните пет хиляди години на съществуване на армиите не е претърпял почти никакви промени. Иранските юноши доброволци, препъващи се през минните полета край Басра през 1984г. и обречените британски батальони, превземащи поредната кота по време на юлското настъпление при река Сома през 1916г., вземат участие в абсолютно същия по вид ритуал на саможертва и изтребление, който е унищожил младите мъже на Рим при Кан през 216г. пр. н.е. Емоциите, залозите и изходът са на практика едни и същи. Битката - централният акт на цивилизованите бойни действия, е уникално събитие, в което обикновените мъже се бият и умират с такава готовност, като че ли всичките тези ненормални действия са напълно нормални и приемливи. А промените в оръжията и тактиката в ни най-малка степен не са допринесли за каквато и да било трансформация в характера на тези съществени елементи.

Промяната е възможна и напълно реална, но тя касае последиците от войната. Силата е основният и единствен аргумент, алфата и омегата, а веднъж приведена в действия, единственият ефективен отговор, който остава, е още по-голямата сила. Вътрешната логика на войната много често е превръщала военните действия в конфликти, далеч по-големи по своите мащаби, отколкото е съдържала значимостта на първоначалния проблем, превърнал се в нейно оправдание. На фона на нашето време евентуалните последици от една голяма война приемат действително драстичен и напълно необратим обхват, в това число тоталното унищожение на човешката раса. При все това за съвременните войници в никакъв случай не може да се твърди, че се държат по-безмилостно, отколкото техните предшественици.

Надали съдбата на жителите на Дрезден и Хирошима през 1945г. може да се нарече по-благосклонна, отколкото тази на жителите на Вавилон през 680г. пр. н.е., когато градът пада в ръцете на асириеца Сеначериб. Ето как се хвали той: ,,Сравних града със земята и сринах къщите до основи, а после ги хвърлих в пастта на огъня. Разруших също така и външните, и вътрешните стени, храмовете и зигуратите, изградени от тухли, и изхвърлих целия боклук в канала Арахту. И след като унищожих Вавилон, разбих на прах боговете му и изклах всичките му жители, разорах земята му и я изхвърлих в Ефрат, така че реката да я отнесе чак до морето". Вярно, че подобен метод на унищожение е изисквал далеч повече физически усилия, отколкото ядрените оръжия, но по своята същност ефектът (поне за отделния град) е напълно идентичен.

Преобладаващата част от градовете, през античността рано или късно са сполетени от участ, подобна на тази на Вавилон - а някои от тях по няколко пъти - тогава, когато приумиците на войната ги оставят незащитени пред мощта на враговете им. Различията между военните командири от древността и онези, които контролират най-мощните съвременни оръжия (като изключим разликите в способите на влияние върху общественото мнение) са по-скоро по отношение на технологиите и ресурсите, с които разполагат, отколкото в методиката на работата им. Войниците обикновено предпочитат да завоалират бруталната реалност на своя занаят под булото на идеализма и сантиментализма - както за да защитят самите себе си от истината, така и за да я скрият от останалите, но на професионално ниво те са напълно наясно с факта, че ключът към военния успех е ефективното убийство. Методичността, характеризираща безмилостното търсене на все по-ефикасни методи за убиване, накрая довело до създаване на ядреното оръжие, е абсолютно същата по своя характер като онази, чиято цел е била единствено подадането на все по-големи парчета желязо в тялото на противника, първоначално чрез физическа сила. Нека се запознаем със следните инструкции за използване на меч, записани в тренировъчния наръчник на римската армия:

"Разсичащият удар, колкото и силен да е, рядко убива, защото жизненоважните органи са защитени както от оръжия на врага, така и от костите му. От друга страна обаче намушкването на пет сантиметра в тялото може да бъде смъртоносно. За да убиеш човек, просто трябва да проникнеш в някой негов жизненоважен орган. Да не забравяме, че при работа с меча дясната ръка и страна на човека са открити. При замах и намушкване обаче тялото е прикрито, и още преди да осъзнае какво става, врагът е ранен. Точно затова този метод на бой е особено предпочитан от римляните." - Leonard Cottrell, The Great Invasion (London: Pan, 1961)

Инструкциите се отличават с хирургическа прецизност и яснота, и понякога наистина става точно така, а оръжията обичайно (макар и не винаги) изпълняват предназначението си. Хората, които боравят с тях обаче, си остават преди всичко хора, което ще рече, че поведението им на бойното поле - както по времето на Римската империя, така и до ден днешен - се отличава преди всичко със сложност и непредсказуемост. Точно така се развива и първият контакт с врага за ефрейтора от Морската пехота на САЩ Антъни Суофърд по време на Войната в залива през 1991 година:

,,Чуваме гласовете на иракските войници и тихото бръмчене на дизеловите двигатели на машините. Двамата с Джони стигаме пълзешком до върха на възвишението, докато останалата част от взвода се подготвя да ни прикрива по десния фланг.. А после чуваме как двигателят на техния бронетранспортьор превключва на по-висока скорост и ето че бавният, гърлен мъжки говор вече го няма, и ние разбираме, че отново, по някаква случайност, сме били пропуснати..."

,,Никога няма да разбера защо тогава и там, на онова възвишение, онези мъже не ни нападнаха. Вероятно сме споделяли някаква обща аура на взаимноизгодно съществуване, която ни е помогнала бавно да се приближим един към друг и да се подготвим да влезем в бой, обаче накрая, при преброяването, се е оказало, че и за двете страни цифрата не е била особено добра, така че влизането в бой е било логично отменено. Ако всички войни се водеха от мъже, стъпили здраво на земята, от мъже, които се изправят очи в очи, в реална битка, то повечето от тези войни щяха да свършват бързо и разумно. Хората са умни, но понякога действат инстинктивно, защото нямат никакво желание да умрат по толкова лесен начин и при толкова малък залог." - Anthony Swofford, Jarhead: A Soldier’s Story of Modem War (New York: Simon & Schuster, 1997), 197–99.]

Би било прекрасно нещата винаги да са толкова прости, но за съжаление не са. Няколко дена по-късно войната внезапно свършва, и ефрейтор Суофърд, който е един от двамата снайперисти, заели перфектни позиции към едно иракско военно летище, иска разрешение по радиото за откриване на огън. Капитанът му заповядва да не го прави под претекст, че това ще разколебае иракчаните и те ще откажат да се предадат. Суофърд не вярва на ушите си.

,,Не мога да не си направя извода, че определени командири, и особено онези с чин командир на рота, не желаят да ни използват. Те много добре знаят, че двама снайперисти с две от най-добрите пушки на света и няколко пълнителя под ръка за съвсем кратко време могат да причинят жестоки и непоправими щети на врага, в резултат на което ще принудят цялото летище да се предаде. Капитаните искат да воюват, но не може да не са наясно, че изходът по принцип е крайно несигурен. От друга стана, също както и ние, капитаните не искат да воюват. И ето те сега, станал си капитан и трябва да командваш цяла рота, а двама снайперисти ги сърбят ръцете да си пострелят на лесна пусия и да си ходят по живо, по здраво - какво да ги правиш, освен да им кажеш ,,не", защото.. какво ще правиш после с тази черна точка в служебното си досие!" - Ibid., 230–31

И така, цялата рота атакува въпросното военно летище, и от двете страни загиват мнозина, още повече са ранените, а двамата снайперисти си седят на позициите, напълно забравени. Суофърд е толкова разочарован, че, докато се чуди какво да прави, си играе да взема на прицел военнопленниците на неголямо разстояние от тях, надявайки се все още да се случи, и крещейки: ,,Бум! Бум! На ти, шибан иракчанин такъв!".

Да, нещата действително не са прости. И човешките особености на ниво командир на рота в никакъв случай не стават по-прости на ниво генерал. Те не само че не се опростяват, а дори се усложняват. Войната е огромна и многоаспектна древна човешка институция, която е закодирана дълбоко в основите както на обществото и историята, така и на нашата психика. И откъдето и да подходим към нея, пак ще се озовем в позицията на един от тримата слепци от легендата, опитващи се да опишат слона. Но вероятно най-подходящото място, откъдето бихме могли да започнем нашето описание, е сърцевината на проблема - природата на боя.

,,Войната е територия на несигурността. Три четвърти от факторите, върху които се основават военните действия, са скрити в мъглата на несигурността - било то по-голяма или по-малка." - Карл фон Калузевиц

,,Техните Величества ни отказаха честта да обядват с Дорис и мен в сградата на правителството. Държаха се много естествено. Кралят изглеждаше твърде притеснен, но като че ли не беше в състояние да проумее напълно несигурността от изхода на всички войни между великите нации, независимо за колко добре подготвен се смята човек за тях." - Генерал Дъглас Хейг, 11 август 1914г.

Военните често търпят критики заради своите упорити - и упорито неуспешни - опити да сведат всички свои ходове до рутинни дейности, заповеди и разпоредби. Но на практика всичко това представлява отчаян и само частично сполучлив опит за намаляване на иначе огромния брой променливи, с които професионалните военни са принудени непрекъснато да се борят. Командирът е в състояние да постави под контрол, при това в ограничена степен, единствено дивото и непредсказуемо поведение на подчинените си, изложени на стрес - чрез налагане на общовойсково обучение и втълпяване на определени идеи. Ала за него не съществува никакъв начин да ограничи в предсказуема парадигма многообразието то взаимодействия между волята, хитрината и чистия късмет на силите, изправени една срещу друга на бойното поле.

Иначе армиите безспорно експериментират. Колкото генерални щабове съществуват по света, толкова и директиви. В генералните щабове има много каталози с принципи за войната, всеки от тях състоящ се от десетина-дванадесет правила - банални, изтъркани, видни от само себе си или напълно безполезни за човека, който ще бъде принуден да взема важни решения, когато по него стрелят. Реалният бой представлява обстановка, която в никакъв случай не може да бъде подчинена посредством предварително закодирани директиви. Тактиката и стратегията са дисциплини, които безспорно трябва да бъдат научени, всеки офицер е длъжен да може да прави планове, ала непредсказуемите и неконтрилируеми елементи са толкова многобройни, че дори и най-добрите планове, приведени в действия от най-компетентните и смели офицери, често се провалят и задължително търпят промени.

Въпрос: ,,Бихте ли ми казали как се развива битката?"
Отговор: ,,По мое мнение битката никога не се развива добре или поне не и според предварителния план. Планът е само база, подлежаща на промени. Много е важно всички да са запознати с този план, за да могат по-бързо да схванат промените. Но съвременната битка е изключително нестабилна материя. Командирът е длъжен да взема решенията си много бързо и в повечето случаи - без да се съобразява с плана."
В.: ,,Но нали все пак всички са наясно откъде тръгват?"
О.: ,,Да, както и приблизително накъде отиват."
Генералът Дан Ланър, Командир на израелската отбрана при Голанските възвишения, 1973г.

На абсолютно всички нива битката представлява обстановка, която изисква от офицерите да вземат решения, изхождайки от неадекватна информация, при това да го правят изключително бързо и под невъобразимо огромен стрес. След това определя смъртно наказание за голяма част от онези, които са взели погрешни решения, както и за част от другите, които са решили правилно. Поставени при подобни обстоятелства, офицерите са принудени да разчитат на основни правила, които са нищо повече от груби изчисления, извлечени от миналия им опит - изчисления на вероятностите за успеха на съответното действие. Като цяло командирите се придържат максимално стриктно към въпросните правила, макар че законите на случайността в повечето случаи им изневеряват.

,,Докато напредвахме към позициите, пред нас се ширна огромно оризово поле, което трябваше да пресечем. Спомням си, че се наложи да изпратя някого на разузнаване. И човек се пита: ,,Кого да изпратя сега? Сам ли да си тръгна?". Но тъй като си водач, просто не можеш да си го позволиш. Налага се да изпратиш някой друг на тази мисия. И ако си позволиш да приседнеш и да се замислиш, няма начин да не си кажеш: ..Какво правя сега! Като че ли жертвам този човек! Май го пращам напред, само и само да привлече вражеския огън!"."

,,Вероятно на всеки командир му минават подобни мисли, но е по-добре да прати само един човек, отколкото да поведе целия си отряд право над вражеския обстрел. Спомням си как тогава просто посочих някого и му казах да тръгва. Имаше момент на колебание, когато той вдигна очи към мен и попита: ,,Мен ли имате предвид? Точно мен ли?!" Сигурно съм го погледнал особено, защото разбра, че наистина него имам предвид и веднага хукна през полето."

,,Всички гледаха след този човек. После започнах да изпращам войниците по двойки и нямаше никакъв проблем. Накрая поведох всички към другата страна. И когато бяхме към средата на оризището, врагът ни нападна в тил. Виетконгците ни бяха оплели в паяжина и така изловиха по-голямата част от моите хора в откритото пространство."

,,В тактическо отношение бях направил всичко, което трябваше да се направи, но ето че пак загубихме няколко мъже. Друг начин просто не съществуваше. Нямаше начин да заобиколим това поле - налагаше се да го пресечем. Дали съм сгрешил? Не знам. Дали друг път бих постъпил по различен начин? Не мисля, защото точно по този начин съм обучаван да действам. Дали благодарение на тази моя заповед успяхме да намалим броя на загубите си? Точно на този въпрос надали някой някога би могъл да отговори." (Майор Робърт Оули, Сухопътни войски на САЩ Общовойсковата и физическа подготовка, която е получил майор Оули, е разработена от професионални войници и целта й е да сведе до минимум вероятността от неприятни изненади по време на бой и да ограничи щетите, ако изненадата все пак стане реалност.)

Подобни тактически доктрини непрекъснато търпят промени в светлината на новия опит, а операциите се подлагат на същия тип анализ по цялата командна верига на армията. В днешно време се полагат огромни усилия за създаване на правила, които биха дали на съвременните офицери най-малкото някои основни насоки за начините за успешно комбиниране по време на реални бойни действия на всички ресурси, които се намират под тяхното непосредствено командване. Тактическите наръчници на модерните армии са в състояние да обхванат стотици страници.

При все това резултатът от всичките тези усилия е на практика един и същ — обикновено нищо повече от програмирана несигурност и никакви насоки за постигане на успех, на които да може да се разчита. Официалните доктрини се концентрират върху манипулиране на изчислимите и рационално планируеми параметри на войната. Друга част, непредвидимите характеристики, са в най-добрия случай частично ограничени от тях, а останалите просто се изплъзват от процеса на рамкиране и планиране. На бойното поле обаче несигурностите не могат да се скрият и да се изплъзнат от обектива на решенията. Така битката се превръща в хазартна игра както за генерал Йоси Бен Ханаан, който е участвал в няколко кратки, но спечелени войни, така и за майор Оули, който се е бил в продължителна и накрая загубена война.

Генерал Бен Ханаан е командвал танкова бригада на Голанските възвишения по време на Близкоизточната война през 1973 година. На шестия ден от войната, със само осем останали танка, той успява да пробие сирийската фронтова линия.

"Веднага щом заобиколихме в тил, открихме огън по врага и за около двадесет минути унищожихме всичко, което можеше да се види, защото бяхме заели отлични позиции."

"Реших да заповядам атака и да се опитам да превзема следващия хълм, но трябваше да оставя два танка, които да ни прикриват. Затова нападнах само с шест танка. Сирийците откриха огън по фланговете с противотанкови ракети, и само за няколко секунди успяха да унищожат шест от машините ни. Моят танк също избухна. Аз се измъкнах и останах до него… Сега мисля, че цялата тази атака беше огромна грешка."

Генерал Бен Ханаан е изключително компетентен офицер, но атаката му се оказва неуспешна и така губи няколко от своите хора. При все това, ако сирийците не бяха ги нападнали по фланговете с противотанкови ракети (нещо, което той е нямало как да знае), въпросната атака сигурно е щяла да бъде успешна и израелците са щели да спечелят важна стратегическа позиция. Много от израелците, загинали при последващите бойни действия, сега вероятно щяха да бъдат живи, а линията на примирието вероятно щеше да бъде разположена много по-близо до Дамаск. В онзи момент обаче генерал Бен Ханаан е преценил, че рискът си заслужава — поел е този риск и е сгрешил. В реалната битка съществуват прекалено много променливи, които командирът не е в състояние да контролира, както и безброй неща, които той просто не знае.

За да спечелят битките, военните командири са длъжни да приемат несигурността като нещо напълно нормално. Ала подобна характеристика е най-малко приложима във въоръжените сили, с техните еднакви униформи и строго определена йерархична система, с бюрократичната стандартизация на всичко — от „Мечове, Церемониали, Офицери, За използване от“ до задължителната форма, в която командирът е длъжен да представи своите оперативни заповеди, както и до тяхната безсъмнено генерализирана нетърпимост към каквито и да било отклонения от нормата. Но ето че се сблъскваме с две страни на една и съща монета.

За фабриките и търговските сдружения не е необходимо да строяват в боен ред своите служители и стриктно да следят всеки аспект от работата им, защото оперират в една относително сигурна и предсказуема обстановка. Пощата ще се носи всяка сутрин, търговските представители няма да попадат в засада и да бъдат убивани на път към следобедните си срещи, счетоводният отдел няма да бъде докаран до масова психоза и принуден да побегне от гранатомети, стоварващи зарядите си на близкия паркинг. И точно в този смисъл организацията, царяща в мирновременните армии, на пръв поглед граничи с тоталния абсурд, но не мирът е тяхната работна обстановка.

По време на реални бойни действия очевидният лунатизъм на издаваните и приемани в точно определена форма заповеди, на непознатата никъде другаде формализация на служебен ред и ранг, на обучението, което прави напълно сигурен факта, че всеки офицер ще докладва своите наблюдения за движенията на врага точно в тази форма, а не в друга, когато първата не се отличава с нищо особено от втората — всичко това става оправдано поради простата причина, че придава предсказуемост и ред в една иначе напълно хаотична ситуация. В подобна странна обстановка дори и най-чудатият аспект от военната организация — разграничаването между офицерски и сержантски състав — придобива смисъл и значение.

Строгото разграничение, което всички военни организации правят между офицерски и сержантски състав — две напълно различни йерархични структури на хора, обхващащи иначе почти еднаква възрастова група, които, особено на по-младшите нива изпълняват почти идентични задачи, е толкова универсално, че вече надали някой би го отчел като забележително. При все това въоръжените сили се отличават с най-прецизно стратифицираната система на рангове в сравнение с всички останали човешки институции и определено обичат да паради-рат с нея.

Сред най-сложните разграничения в званията вероятно най-значима е пропастта между офицерите и останалите рангове.

Лейтенантите от сухопътните войски на възраст между двадесет-двадесет и една години, обикновено се назначават за командири на редници и сержанти, които са не само по-възрастни, но и по-опитни от тях. И армията очаква от тях да разчитат на преценката на своите сержанти, но все пак да знаят, че окончателното решение и крайната отговорност са изцяло техни. И наистина — двадесетгодишният лейтенант е по закон с по-висше звание и от най-опитния и изпитан сержант в армията (който би трябвало да прояви благоразумието да налага своята власт едва след внимателно обмисляне и преценка на ситуацията). Интересно е и още нещо — повечето армии съвсем целенасочено са създали максимален брой трудности и усложнения за прехвърляне на когото и да било от редовите войници и сержанти в кастата на офицерите.

Историческите корени на разграниченията между офицери и войници са както политически, така и социални, но най-удивителното е, че дори и най-егалитарните държави, като например революционна франция или болшевишка Русия, не ги премахват, фундаменталната причина за това е, че, за да изпълнят задачите, поставени от държавата, офицерите са длъжни да се възползват от живота на поверените им войници в низходящ ред.

"Войниците трябва да спазват дистанция. Дистанцията между офицерите и редовия състав определено помага. Това е едно от най-болезнените неща — да си задължен да се въздържаш и да не показваш обичта си към тях, защото си наясно, че когато се налага, ще си принуден да ги унищожиш. И го правиш. Ти просто ги използваш — те са само материал. И част от работата на добрия офицер е да знае точно колко от тях може да използва, и пак да си свърши добре работата." - Пол Фъсел, офицер от Сухопътните войски, Втората световна война

Офицерите играят изключително важна роля по време на битка, а в процентно отношение жертвите сред тях обикновено са много повече, отколкото сред редниците и сержантите. Кратката професионална кариера на лейтенантите от пехотата на Западния фронт по време на Първата световна война е пословична, но през Втората световна война цифрите в никакъв случай не стават по-приятни.

"Реших, че не е зле да си запиша точния брой на офицерите, служили в нашия батальон от Деня на десанта насам. Установих, че до 27 март — края на форсирането на Рейн (тоест, за по-малко от десет месеца), дванадесетте стрелкови взвода са били командвани от 55 офицери със среден срок на служба 38 дена… От тях 53% бяха ранени, 24% — убити или умрели от раните си, 15% — инвалидизирани и само 5% — оцелели." - Полковник М. Линдзи, Командир на Първи батальон „Гордън Хайлендърс“*

Жертвите сред офицерите в британската и американската армия, командири в стрелковите батальони — изнесли на гърба си по-голямата част от бойните действия по време на Втората световна война, са като цяло много повече, отколкото сред редовия и сержантски състав. Подобни са цифрите и за повечето от армиите, участвали в сериозни бойни действия и през последните няколко столетия. (Доста подозрителен е фактът, че процентът сред офицерите в американската армия, участвала във Виетнамската война, е доста под този на войниците.)*8 Въпреки това начинът, по който офицерите преживяват битката, е доста по-различен от този на редовия състав. Страхът, който офицерите изпитват и опасностите, на които са непрестанно изложени, са точно толкова големи, колкото и тези на техните подчинени, ала те по принцип не си служат със своите оръжия — правят го само в краен случай. Ролята на офицера е да направлява онези, които използват оръжията си, както и да ги кара да го правят. Задачите, които офицерите са длъжни да изпълняват и обстоятелствата, при които са принудени да действат, постепенно закодират у тях един много специфичен поглед към света и начина, по който той се осъществява.

"Военната етика поставя ударение върху перманент-ността на ирационалността, на слабостта и на злото, присъщи на човешките дела. Тя набляга на върховенството на обществото над индивида, както и на значимостта на реда, йерархията и разделението на функциите."

"Тя определя националната държава като най-висша форма на политическа организация и приема за даденост непрекъснатата вероятност от война между отделните държави… Тя превъзнася подчинението като най-висшата добродетел на хората под пагон… Казано накратко, военната етика е изключително реалистична и консервативна по своя характер." - Самюел Хънтингтън

Голяма част от класическата дефиниция на Хънтингтън на „военната настройка на съзнанието“ обрисува перфектно образа на офицерите на продължителна служба от далечното минало, но за съвременния офицер тя придобива нови, допълнителни измерения, защото представлява гледната точка на една напълно отделна и специализирана професия. Макар че на ниските нива на армейските командни структури открай време е имало постоянни специалисти, едва през последните няколко столетия всяка една по-голяма държава се сдобива с огромна общност от хора — професионалните военни офицери, — чиято единствена задача е в мирно време да поддържат войниците в добра форма, а във война — да ги поведат напред.

Именно професия е правилната дума за призванието на съвременния офицер, при това в абсолютно същия смисъл, в който думата важи за много по-стари професии, като например медицина или право. Офицерският състав е саморегулиращо се управително тяло, състоящо се от мъже и жени с експертни познания в редица сложни интелектуални дисциплини. Това управително тяло притежава монопол върху упражняването на своята функция, както и изключителното право да подбира и обучава онези свои нови членове, които е приело в редиците си. Неговият клиент е обществото като цяло (чрез опосредстващата роля на правителството — неговият единствен работодател). Тази група хора се радва на специални привилегии като компенсация за тежките отговорности, които лежат на раменете им. Подобно на редица други професии, офицерите също притежават широк обхват от корпоративни интереси и позиции, които защитават и се стремят да прокарват. Ала все пак има и един ключов аспект, по отношение на който военната професия се отличава коренно от всички останали цивилни общности — нещо, което самите военнослужещи често наричат клаузата на „неограничената отговорност“, заложена в трудовия им договор. Защото на пръсти се броят трудовите договори, които задължават служителите да отдадат и живота си, ако трябва, когато работодателят им го поиска.

"Политиците може и да предпочитат да се преструват, че в етично отношение войникът не се намира в позиция, много по-различна от тази на останалите професии. Защото той е в такава позиция. Войникът служи под клаузата на неограничената отговорност и именно тази неограничена отговорност придава достойнство на военната професия… Налице е също така и фактът, че военните действия са групови действия, особено в армиите… Успехът на армиите зависи в изключително голяма степен от степента на сработване в групата, а то от своя страна зависи от доверието, което членовете на групата имат един към друг."

"Онова, което някога Арнолд Тойнбий наричаше военни добродетели — сила на духа, издръжливост, лоялност, кураж и т.н. — са все добри качества за всеки човек и обогатяват обществото, в което преобладават. Но в общността на военните те са функционално необходими, което ги прави напълно, изцяло различни. Искам да кажа, че един човек може да бъде лицемерен, лъжлив, страхлив, порочен и слаб в какъвто и да било смисъл, и при все това да бъде блестящ математик или един от най-великите художници на света. Но има едно нещо, което подобен човек в никакъв случай не може да бъде — и това е добър войник, моряк или пилот. Затова именно доброто сработване в групата и неограничената отговорност са факторите, които, взети заедно, напълно отделят военната професия от всички останали и които, надявам се, ще продължат да ни правят уникални." - Генерал Джон Хакет

Има и лоши офицери, разбира се — такива, за които нищо от гореказаното не е валидно, но все пак генерал Хакет е прав в едно: именно липсата на тези военни добродетели е причината, превърнала ги в лоши офицери. В известен смисъл генералът предлага обобщаваща и донякъде романтична формула на добротата която по необходимост надмогва злото сред войниците на фронтовата линия. За същия феномен говори и един редник, описвайки го като „приятелска взаимопомощ и даже веселие, увеличаващи се дотолкова, че накрая, с приближаването към фронтовата линия, се превръщат в нещо невъобразимо осезаемо и абсолютно неуместно.“ По-нататък редникът продължава с цитат от писмото на свой братовчед: „Никъде другаде мъжете не са толкова обичани или способни да обичат така, както по време на бойни действия. И това е не само самата истина, а и началото и края на всичко.“

И все пак това не е цялата истина.

"Ходех там, където ми кажеха да ходя и правех онова, което ми кажеха да правя. Обаче край! През цялото време ме гонеше такъв страх, че чак лайното ми се подплаши." - Джеймс Джоунс, пехотинец от Втората световна война

"Ако кръвта беше кафява, сега всички щяхме да сме окичени с медали." - Канадски сержант, служил в Северозападна Европа, 1944–1945 г.

Страхът е не само състояние на духа — той има и напълно физически измерения. Водена от иначе полезната си мания да пуска различни въпросници, по време на Втората световна война американската армия се заема да разбере до каква степен факторът „страх“ влияе на успеваемостта на войниците на бойното поле. В една от пехотните дивизии, намиращи се през август 1944 година във франция, 65% от войниците си признават, че поне в един случай не са били в състояние да си свършат правилно работата заради огромния си страх, а над две пети споделят, че при тях това е почти постоянно състояние.

В друго пехотно подразделение на американската армия, разформировано тогава в южната част на Тихия океан, две хиляди войници били помолени да определят физическите симптоми на страха. 84% от тях казали, че го свързват с неконтролируемо сърцебиене, а над три пети си признали, че се тресат неудържимо. Приблизително половината допълнили, че често имат усещането, че ще припаднат, че ги облива студена пот и че започва да им се гади. Над една четвърт добавили, че са повръщали от страх, а 21% споделят, че са загубили контрол над отделителните си органи.*11 Да не забравяме, че тези цифри са почерпени единствено от доброволните признания — истинските вероятно са още по-големи от дадените, особено по отношение на по-смущаващите проявления на страха. Изразът на редник Джеймс Джоунс, че „лайното му се е подплашило“, в никакъв случай не е само метафора.

Ето такъв е суровият материал, с който офицерите са принудени да водят своите битки — мъже, чието обучение, самоуважение и лоялност към най-близките приятели много често се заличават само с един замах от невъобразимия човешки страх и отчаяното желание на всяка цена да съхранят живота си. По време на бой, независимо от привидната си стабилност, войниците обикновено се превръщат в подплашено стадо — тълпа, обхваната от страх и паника. За да могат да ги контролират, офицерите са принудени да положат огромни усилия както за тяхната предварителна военна подготовка, така и за организацията им по време на самите бойни действия.

С течение на времето задачата на офицерите става още по-трудна. Те вече не разполагат с подредените като по конец войници, изпънали гърди под зоркия поглед на своите сержанти в обстоятелства, при които, стига да изпълняват добре механичните действия по зареждане и стрелба, се считат за ефективни във военно отношение. Съвременните сухопътни войски водят битки при обстановка на изключителна разпокъсаност, в която за командира е абсолютно невъзможно да упражнява пряк контрол върху действията на своите подчинени. И макар че командната структура е все още налице и развързва ръцете на командирите за принуда и наказание при провал на техните подчинени, за да владее своите хора, съвременният офицер е принуден да разчита все повече и повече на убеждението и гъвкавата манипулация.

"Командирът води чрез личния пример. Мисля, че на всички беше добре известно, че и аз се страхувах да не ме застрелят. Не ми харесваше мисълта да умра — надали на някого му харесва. Но тогава правех онова, което трябваше да се направи, съобразно обстановката във всеки един момент, и смятам, че подобно поведение е заразително. Защото когато започне стрелбата и около теб се случват разни неща, човек прави онова, което трябва да се направи, а после и другите поемат да правят онова, което трябва да се направи, и така се превръщаме в екип, действащ заедно." - Подполковник Майкъл Пети, Сухопътни войски на САЩ, Виетнам, 1969–1971 г.

Ако прекалено голям брой войници от едно подразделение не успеят да си свършат работата както трябва, то тогава вероятността за оцеляване на хората се свежда до минимум. Затова този командирски подход често дава изключително добри резултати, особено при малки, локални войни, като например тази във Виетнам, при които жертвите са относително малко на брой (само една пета от американските войници, участвали във Виетнамската война, са били убити), а епизодите на ожесточени битки — предимно редки и краткотрайни. Що се отнася до причината, която води до снижаване на боеспособността на американската армия във Виетнам, то тя по-скоро се корени в моралния упадък сред войниците и командирите им, а не толкова в изтощението от битките.

Но при широкообхватните бойни действия между редовните армии нещата са твърде различни — и това се отнася най-малко за последните две поколения. При която и да е голяма битка до края на XIX век броят на убитите и ранените само за един ден е достигал до 40–50% от общия брой на участващите в сраженията, а средната цифра е била не по-малко от 20%. При две битки годишно всеки пехотинец е бил изложен на риска да бъде ранен или убит през всяка година от съответната война — перспектива, която, както и да я погледне човек, звучи твърде обезкуражаващо. Но за останалите 363 дни годишно перспективата е само хипотетична, тъй като през тях войникът не участва в битки и дори не се намира в близост до врага. Възможно е да му е студено, да е постоянно мокър и гладен — което е обичайното състояние на пехотата по време на отделните преходи, — но през по-голямата част от годината той знае, че ще прекара нощта под покрив. При подобни обстоятелства той се справя с високия процент на вероятност да бъде ранен или убит по същия начин, по който всеки човек се бори с предопределеността на смъртта.

Съвременните военноморски и военновъздушни сили участват в битки, чиито психологически ефекти са почти идентични с битките от недалечното минало. На военните кораби съществува постоянното психологическо напрежение от мисълта да се намираш под горната палуба, когато те улучи торпедо, ала действителният, близък контакт с врага рядко достига повече от няколко часа месечно. Дори и отрядите от бомбардировачи по време на Втората световна война, животът на чиито пилоти се е изчислявал само в месеци, са водили същия тип война, макар и в доста по-екстремална форма — между кратките мигове на смъртна опасност, когато противниковият самолет се е приближавал прекалено много, всеки е прекарвал нощта под покрив, в чисти чаршафи, а понякога е можел да се отбие вечер и в местната кръчма. За сухопътните войски обаче съвременните бойни условия са коренно различни от някогашните.

"Такова нещо като „привикване към битката“ не съществува… Всеки миг на бойното поле поражда такова огромно напрежение, че психиката на войниците се разпада право пропорционално на интензитета и продължителността на тяхното участие в бойните действия." - Из психологическо изследване на американската армия, посветено на последиците от участие в битки

Колкото и парадоксално да звучи, най-зашеметяващият, най-видим знак за промяната, увеличила до голяма степен трудността на наземните бойни действия за самите войници, е рязкото спадане на смъртните случаи в деня на самата битка. Вярно е, че някои малки подразделения, на които не им е провървяло, все още биха могли да бъдат унищожени само за час, ако нещо се обърка, но иначе средните дневни загуби за армейски сили в рамките на дивизия при интензивни бойни действия по време на Втората световна война са били около 2% от наличния състав. А за цяла армия жертвите, дори и от първия ден на голяма офанзива, рядко възлизат на повече от 1%. През последните две столетия смъртоносната сила на оръжията се е увеличила хилядократно, но степента на разширение на потенциалните им мишени е станала още по-голяма, така че в наши дни е далеч по-безопасно да бъдеш войник, отколкото е било преди сто или хиляда години. Проблемът за съвременния войник обаче е, че битките могат да продължат със седмици — време, през което отделни по-малки подразделения биват изпращани напред и връщани обратно, а самите битки следват бързо една след друга.

По отношение на общия брой на годишните загуби процентът на жертвите при големите войни е относително същият като този в недалечното минало — днешните пехотинци са изправени пред почти същата вероятност от смърт или раняване в рамките на една година. Но що се отнася до психологическите последици, те са доста различни. Непрекъснатият контакт с врага, непрестанното излагане на всякакви природни стихии, ежедневните бомбардировки и животът сред повсеместна смърт постепенно подриват вярата на мъжете в тяхното оцеляване и накрая разрушават и малкото им останали воля и кураж. Всеки е в състояние да прояви храброст поне веднъж, ала никой не може да бъде смел непрекъснато. „Куражът ти избликва с най-голяма сила само в началото, после постепенно намалява. Може би, ако по характер си много смел, намаляването не е чак толкова забележимо. Но все пак е налице и не може да бъде другояче“ — споделя един британски войник, който е преживял какво ли не на бойното поле.

По време на Втората световна война американската армия стига до извода, че почти всеки войник, ако е успял да избегне смъртта или раната от куршум, след двеста до двеста и четиридесет „бойни дни“ се разстройва психически. Британците, които са въртели по-често своите войски по фронтовата линия, отчитат четиристотин дни, но и те са съгласни, че психологическият срив е неизбежен. А причината, поради която само една шеста от общия брой медицински случаи е бил от психиатричен характер, е, че преобладаващата част от войниците не са успели да оцелеят достатъчно дълго, за да получат душевно разстройство.

Този модел е абсолютно универсален и засяга всички бойни подразделения от всички националности, по всички фронтове. След първите няколко дена на фронтовата линия, през които членовете на поредната бойна единица показват признаци на постоянен страх и тревожност, всички се научават да различават истински опасните явления от обикновените, просто плашещи случки, и така самоувереността и боеспособността им се подобряват значително. След около три седмици тези качества достигат своята кулминация — и оттам нататък започва продължителният упадък. Според доклада на двама военни психиатри, придружавали пехотен батальон през 1944 година, към шестата седмица на непрестанни бойни действия повечето от войниците стават напълно убедени в неизбежността на собствената си смърт и престават да вярват, че куражът или уменията им биха могли да променят тази ситуация с каквото и да било. В продължение на няколко месеца те продължават да функционират, но с постепенно намаляваща ефективност, а накрая, ако не бъдат убити, ранени или изтеглени от бойното поле, резултатът е неизменно един и същ: „Що се отнася до самите тях, ситуацията е напълно безнадеждна… Войниците губят здравия си разум, оглупяват… Мозъчните им отклонения стават толкова големи, че на тях повече не може да се разчита да изпълнят каквато и да било устна или писмена заповед… Един от тези войници например непрекъснато клечи в окопа, а по време на битка не взема почти никакво участие в нея — само седи свит и трепери.“ На този етап се появява и така нареченото „две хилядогодишно взиране“ (във Виетнам е било известно като „трикилометрово взиране“). Следващата степен е кататония или пълна дезориентация, а накрая тотален психически срив.

Количеството време, необходимо на войниците да стигнат до този етап, варира в съответствие с индивида, и продължителността му би могла да бъде доста голяма, ако на войниците се позволи от време навреме да почиват. Основната причина, поради която единствено малък брой големи военни подразделения са се разпаднали, е, че същата онази бойна обстановка, станала причина за появата на въпросните психологически симптоми, е допринесла и за такова увеличаване на броя на загиналите, че те е трябвало непрекъснато да бъдат попълвани с нови доброволци. (Например загубите на Съветската армия през 1943 година са 80% от общия брой бойци; същото е и през 1944 година.) Следователно по-голямата част от военните единици в съвременната война се състоят от една странна смесица от напълно зелени и неуверени в себе си млади доброволци, неколцина ветерани, оцелели след дълги месеци на страховити битки, повечето от които са съвсем близо до окончателния срив, и голяма част войници — колкото повече, толкова по-добре от гледна точка на командирите, — които се намират в период на преход от първия етап към последния.

Ето това е реалността, с която се налага да се справя един офицер (стига, разбира се, самият той да не е достигнал етапа, в който да не може да се справи абсолютно с нищо). Като изключим първоначалните реални сблъсъци на поверената му бойна единица с врага, в най-добрия случай той трябва да борави с хора, намиращи се в състояние, описано много добре от полковник С. Л. А. Маршал:

"Когато човек обгърне с поглед силите, разположени на бойното поле, първото, което веднага съзира, е страхът. Но веднага след това забелязва, че войниците въобще не желаят да показват страха си в конкретните си действия, защото се опасяват другарите им да не ги помислят за страхливци."

"Преобладаващата част от тях нямат никакво желание да поемат кой знае какви рискове, нито да се вживяват в ролята на герои, но в същата степен нямат и желание да бъдат считани за най-малко достойните сред присъстващите."

"Пипалата на паниката задължително обгръщат войските, намиращи се насред огромна физическа опасност. Съхранението на самодисциплината зависи в голяма степен от поддържането поне на видимата дисциплина сред бойното подразделение."

"Когато останалите се разбягат, социалният натиск над отделния индивид се премахва и средностатистическият войник реагира така, сякаш току-що са го сменили от пост, защото знае, че сред всеобщия хаос и неподчинение личният му провал ще остане незабележим."

Опитният професионален офицер избира напълно лишената от романтика гледна точка по отношение на поведението на войниците, намиращи се под стрес, и е твърдо убеден, че всичките му усилия по време на войната възлизат ни повече, ни по-малко на изграждане на не особено устойчиви мостове над пропастта на хаоса, при това с изключително изменчив човешки материал. По време на разбора на една битка, свързана с атаката срещу малко немско укрепление при Брест през 1944 година, на който е присъствал и Маршал, млад американски офицер от сухопътните войски демонстрира удивителна откровеност във връзка с тези реалности пред оцелелите от своята рота. Хората му са извършили забележителна офанзива през открито поле, хвърляйки в бяг по-голямата част от немския гарнизон и достигайки укритието на живия плет, намиращ се на тридесетина метра от укреплението. Ала после, в продължение на седем часа, нищо не е било в състояние да ги убеди да се изправят и да пресекат оставащото нищожно разстояние до форта, въпреки че там били останали само шепа от немските защитници.

"Имате план. Имате и цел. Хората ви се активизират чрез дадената цел. Но в процеса на придвижването към целта и на заемането на позиция за стрелба, между редиците им настава пълна дезорганизираност. Войниците започват да търсят прикрития и така се разпръскват. Срещу тях противникът открива огън, а това пък разпръсква мислите им. И те престават да мислят като група, и започват да разсъждават като индивиди. Всеки човек иска да остане там, където е. За да ги накара отново да тръгнат напред като група, офицерът е принуден да се изложи на смъртна опасност, равняваща се почти на самоубийство. Войниците се намират в психичен колапс — винаги стават такива, когато са били изложени на огромен риск. Затова е много по-лесно да накараш хората си да атакуват, отколкото да ги организираш отново в група след атаката." - Лейтенант Робърт Райдаут, Брест, 1944 год.

Маршал привежда десетки примери за случаи на „просветляващи емоционални промени“ у мъжете по време на битка, които карат „същата тази група войници да действат като лъвове, а после като подплашени зайци, при това в рамките само на няколко минути“. Освен това той си дава ясна сметка за лекотата, с която нежеланието на войниците може да подкопае авторитета на командира. Възможно е, например, те да се хванат за липсата на подкрепления за атаката, които са били обещани и не са пристигнали, било в точното време, било в необходимите количества (танкове, артилерийска поддръжка и прочие). „Мъжете си клечат в окопите и пресмятат. Ако забележат някаква грешка, която, според тях, им дава пълно извинение за собствената им бъдеща грешка, те не се помръдват. Започват да спорят и да се бунтуват.“ Накрая нападението се провежда, но без никакво желание, без никаква надежда за успех. Маршал заключава така: „Правилото за войника трябва да бъде същото, което е получил онзи австралийски кавалерист, когато се обърнал за съвет към Сфинкса. Той му отговорил: "Не очаквай прекалено много!".

Всичко, което офицерите знаят за природата на битката, ги води към едно и също заключение — че тя е обстановка, където на нищо не може да се разчита, където нито един план или стратегия не успяват да оцелеят прекалено дълго, за да проработят така, както се е очаквало от тях. А всичко, което знаят за човешката природа, им подсказва, че човекът е крехко същество, което лесно греши и което, за да се държи подобаващо и да функционира ефективно по време на битка, се нуждае от твърда ръка и непоклатима дисциплина. Този фундаментален песимизъм относно границите на героизма и идеализма е централен за света на професионалните войници, а в най-външната, погранична територия на човешкия опит, където са принудени да действат по време на битка, вижданията за човешката същност, от която те изхождат, се оказват абсолютно правилни. Поради тази причина е напълно разбираемо и логично начинът, по който командирите манипулират идеите и поведението на своите войници, да се определи ни повече, ни по-малко като безмилостен.

Източник: Гуин Дайър - ,,Войната - Смъртоносната игра на човечеството"

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.