Ads Top

Прокълнатите свитъци на Рен льо Шато


В края на XIX век във френското селце Рен льо Шато са намерени несметни съкровища, които са принадлежали на свещеника Беранже Сониер. Между 1891 и 1917 г. този човек се попилял да харчи пари, но богатството му не мръднало. Защо? Почти всеки, който се опитвал да намери обяснението на тази загадка, загивал от мъчителна смърт. Може да е било просто лошо стечение на обстоятелства и съвпадение. Може и да не е. Такива неща винаги пораждат слухове и легенди.

На 1 юни 1885 г. в Рен льо Шато се появява 33-годишният по това време Беранже Сониер. Той е завършил блестящо семинария, но се отказва от кариерата на свещеник, а се отправя към селцето, чието население е едва 200 човека. И ако отначало той имал някакви доходи от това, което вършел, след произнасянето на проповед, която властите счели за неприемлива, свещеникът се озовал в черен списък и бил лишен от субсидии. За да преживява някак, Сониер бил принуден да си набавя храна с пушка и въдица. Но въпреки че тънел в нищета, той си взел и прислужница - Мари Денарно. Тя е негова икономка, секретар и довереник в продължение на 21 години. 

Ако има човек, на когото е имал безрезервно доверие, това е Мари. Когато господарят умира, прислужницата наследява всичко, което е имал. До 1953 г., когато умира след прекаран инсулт, Мари Денарно пази мълчание за източниците на внезапното забогатяване на своя господар. На смъртния си одър прошепва три думи: тайната на Свещения граал. И така отприщва легендата, че свещеникът е имал достъп до документи на тайно братство, на което е била поставена задача да пази потомството на Иисус Христос. Приживе икономката загатвала, че хората в Рен льо Шато „ходят върху злато”. Заедно с господаря й редовно били виждани в гробищата. Това не би изглеждало чак толкова странно, ако не носели и лопати. Подозирали ги, че разкопават гробовете. Завистливци даже провокирали с жалби разследване в епархията за прекомерните разходи на свещеника, който обяснил, че всичко, с което разполагал било от дарения. Иди доказвай, че не е така.

В края на 1891 г. работници, надзиравани от свещеника, извършвали ремонт на църковния олтар, когато се натъкнали на находка - дървени тръби, краищата на които били запечатани с восък. Нарушили целостта им и оттам изпаднали няколко пергаментови свитъка, изпъстрени с латински текст. Писанията се оказали шифър, който свещеникът успял да разчете. Твърди се, че съдържанието се отнасяло до скрито съкровище, което не трябвало да се докосва под заплаха от смърт. По-късно френски журналист ще напише книга по темата, озаглавена „Прокълнатото съкровище на Рен льо Шато”.

Една от първите работи на свещеника, след като разчел шифъра била да затича към гроба на маркиза, починала преди стотина години и да унищожи надписа върху плочата й. Очевидно там имало жокер, който не трябвало да бъде виждан от никой. Заедно с прислужницата си Беранже Сониер предприел обиколка на гробищата. Двамата търсели и други подобни надписи. Много вероятно е свещеникът да е успял да нареди пъзела, събирайки отделни думи и фрази. Скоро след това свещеникът буквално започнал да се къпе в злато. Когато го питали откъде са парите, той отговарял уклончиво - от дарение, от наследство.

След смъртта на свещеника станало ясно, че той е бил милионер. С малка част от парите той финансирал пълна промяна на църквата. Ремонтът приключил през 1897 г. и църквата била осветена от епископ. Въпреки това престоят в нея водел обикновените хора до пристъп на паника и неясна тревога. Някои виждали по стените скрити изображения на уродливи създания в неприлични пози. Гледката всявала у тях смут. Всички действия на свещеника обаче срещали подкрепа от висшето църковно настоятелство. Сониер финансирал също така построяването на кула на три етажа, за себе си вдигнал огромна вила. Купувал редки китайски вещи, скъпи платове, антични мраморни статуетки, събрал превъзходна библиотека. В къщата си свещеникът устройвал пищни банкети, като на изпроводяк на всеки гост давал скъп подарък.

На 17 януари 1917 г. Беранже Сониер получил инсулт. Повикали свещеник да го изповяда. Със сетни сили той заявил, че не се нуждае от последно причастие. След смъртта му икономката Мари продължила да живее на широка нога чак до 1946 г., когато паричната реформа я разорила. Няколко години по-късно - през 1953 г., тя също получила удар. Преди да умре жената разговаряла с брат Ноел Корбю. Тя му разказала, че в старинен пергамент, който намерили под олтара, имало зашифровани данни за местонахождението на важен гроб, а ключът към тайната бил скрит в картина „Аркадските пастири”. На нея са изобразени трима овчари и овчарка, които са заобиколили старинен гроб и се взират в неясен надпис върху него на латински език, а на заден план художникът е нарисувал пейзаж, роден от фантазията му. Изречението „Et in Arcadia ego” се среща за пръв път в едноименна картина на италианския бароков художник Джовани Франческо Барбиери, известен с прякора Гуерчино (Кривогледият), датирана ок. 1618-22. Днес тя е изложена в Националната галерия за антично изкуство в Рим. В първата си версия картината изобразява двама пастири, които са се вторачили в череп, мишка и муха, разположени върху надгробен паметник с надписа „Et in Arcadia ego”. Според някои автор на това изречениe бил Джулио Роспилиози (папа Климент IX). 

Две десетилетия по-късно по същата тема се упражнява и Никола Пусен. Неговите пастири - трима мъже и жена, са се скупчили около мрачна гробница и сеопитват да прочетат надписа. Втората версия на сюжета понастоящем се намира в парижкия Лувър и се нарича „Les bergers d'Arcadie” („Пастирите от Аркадия” или „Аркадските пастири”). Това е картината, за която говори и прислужницата Мари Денарно. През 1970 г. на десетина километра от Рен льо Шато е намерен гроб, който е идентичен с този, около който са се струпали пастирите от Аркадия. Когато го разравят, гробът се оказва празен.

Източник: politikabg

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.