Ads Top

Корените на войната - Русо, Дарвин и Хобс (Част 1)


,,В племето уалбири не наблягат на милитаризма - няма класа на постоянни или професионални бойци, няма военна йерархия, а групите рядко влизат в битки за завладяване на територии... Няма никаква причина за съществуване на военни действия между отделните общности. Робството е напълно непознато, вносните стоки се броят на пръсти, а територия, извоювана по време на битка, е по-скоро повод за притеснение и неудобство за победителя, чиито духовни връзки са с други местности." - Из ,,Хода на пустинята" - антрологично изследване, публикувано през 1960г.

,,Бяхме внезапно нападнати от някакви многобройно племе, около триста човека. Видът на толкова много хора, пресичащи полето, вся голяма паника. Когато приближиха, видях, че всички са мъже. Не след дълго започна и битката. Мъже и жени се биеха ожесточено и до един бяха покрити с кръв... (Двама от групата на Бъкли са убити при този сблъсък, но същата нощ те контактуват) и заварихме по-голямата част от племето заспали, лежащи на групи. Нашата група се нахвърли върху тях, уби на място трима, а няколко други рани. Врагът побягна, като остави своите оръдия на войната в ръцете на нападателите си, а ранените - да бъдат умъртвени от бумерангите." - Уилям Бъкли, ок. 1835г.


Всяка сериозна дискусия относно ролята на войната в човешките общества, и преди всичко дебатите за или против нейната неизбежност, неминуемо ни отправят към въпроса за нейния произход. Знайно е, че организираната война е неизменен спътник на цивилизацията още от началото на писаната история, но това все пак не са повече от пет хиляди години. Ако войната е просто поредният артефакт на цивилизацията, то тогава бихме могли да се справим с нея точно толкова лесно, колкото се справихме с робството и правата на жените - което ще рече, изключително трудно и в продължение на много дълго време. На теория би било възможно. Ала ако все пак се окаже, че военни действия от не чак толкова формален, но идентично брутален тип, съществуват още преди цивилизацията, та дори и преди човека, то тогава изниква тревожната вероятност войната да се окаже неизбежна част от нашето генетично наследство. Подобна мисъл би била действително обезкуражаваща, но въпреки това сме длъжни да й посветим достатъчно внимание.

Вече в XXI век ние продължаваме да живеем сред ехото на онзи велик дебат за характера на човешката природа, който избухна в Европа в началото на модерните времена. Първият изстрел в тази интелектуална битка бе дадена от Томас Хобс през 1651г., когато публикува ,,Левиатан" - превъзнасяне на мощната централизирана държава като единствена надежда на човечеството за безопасност и сигурно в един свят на насилие и случайности. Той пише в периода малко след Тридесетгодишната война, която срива голяма част от Европа, и след като Гражданската война в Англия опустошава собствената му страна. Целта му е да изгради отбрана от законно установена власт, а методът му е подчертаване на хаоса и мизерията на живота без нея. Той въобще не е познавал и почти не се е интересувал от начина, по който живеят хората в ,,държавата на природата", но все пак ги използва обилно в своята аргументация - като кошмарен пример за онова, което би бил животът без държавата. Без всякакво колебание Хобс описва първобитния човек по следния начин: ,,Никакво изкуство; никаква писменост; никакво общество. И което е най-лошо - непрекъснат страх и опасност от жестока смърт. А животът на човека - самотен, беден, отвратителен, брутален и кратък".

Jean-Jacques Rousseau
Човекът, който накрая подема този дебат и като че ли побеждава, е Жан-Жак Русо. Творящ век по-късно, в години, когато цяла Европа е залята от революционните идеи за равенство и демокрация (умира две години след началото на Американската революция и единадесет години преди избухването на френската), Русо превръща своя ,,благороден дивак" в модел на начина, по който човешките същества са живели преди кралете и свещениците да ги поробят и подложат на несправедливост и неравенство. Той не е знаел почти нищо за първобитните племена. Единственото, което му е било известно, е, че те живеят в свобода и равенство, и точно това са ценностите, които поставя на първо място. Като изтъква, че народите, които все още живеят в малки общности, без държавно устройство, все още притежават тези добродетели, той заключава (в своите ,,Размисли върху произхода на неравенството" от 1755г.), че свободата и равенството са истинското наследство на цялото човечество. Русо не се интересува особено в какви точно войни неговият ,,благороден дивак" е участвал или не е, но неговата идеализирана картина за живота на хората преди настъплението на цивилизацията има огромно влияние върху най-широката читателска публика, живееща все още под управлението на  абсолютните монархии. Като че ли от само себе си се прави извода, че свободните и равнопоставени народи, необременени от корумпираните институции на държавата, ще бъдат също така в състояние да избегнат бруталните войни, които измъчват всички цивилизовани земи. Френските революционери са го повярвали, след тях са го повярвали и марксистите, та дори в края на ХХ век повечето от западните антрополози продължават да го вярват въпреки всички доказателства в полза на противното.

Дебатът за устройството на първобитните племена е бил и си остава централен по своя характер, защото най-точните доказателства за естеството на човешката природа безсъмнено могат да бъдат открити сред онези, които и до днес продължават да живеят така, както са живели хората през по-голямата част от своята история, с изключение на някакви си десет хиляди години. Какви са били човешките същества, преди масовите общества, селското стопанство, търговията, религията и държавата да ги променят в толкова много отношения?

Войнолюбиви ли са били или миролюбиви? Тирани или демократи? Егоисти или безкористни? Екологично ориентирали пазители на природната среда или безогледни унищожители? Що се отнася до антропологията (и археологията), те открай време са имали политическа окраска, и като че ли това не е достатъчно, още по времето на Хобс и Русо вече не са били останали кой знае колко много първобитни племена, за които да се пише, като ли по-късно. Към момента на появата на науката антропология в началото на ХХ век на практика не е имало нито едно първобитно племе, което през последните няколко поколения да не е било в досег с по-сложно устроени общества. При това нито едно от тези племена вече не е живеело в богатите на водни запаси, желани земи, които някога са били дом на преобладаващата част от племената на ловците събирачи. Всичките тези земи вече са им били отнети от фермери и селски стопани.

Следователно доказателствата, с които разполагаме за начина, по който някога са живели хората, са събраните археологически данни за някогашните първобитни племена (предимно оръдия на труда, оръжия и кости), писмените сведения за първите контакти с подобни племена през вековете на европейската експанзия по света, както и устните предания за племенни групи, записани от първите антрополози, поколение-две, след като контактът с цивилизацията започва да променя техния живот. Освен това разполагаме и със съвременните наблюдения над малкото останали племена, обитаващи затънтени земи, които все още са съхранили голяма част от първоначалния си начин на живот. Би могло да бъде и по-добре, но все пак е значително повече, отколкото сме знаели за първобитните племена (а значи и за себе си) преди сто години. При това изводите са доста окуражаващи. Русо печели пред Хобс с приблизително три на един.

Групи на ловците, събирачи са били малки. Състояли са се от около двадесет до петдесет мъже и са действали на базата на относително равенство между възрастните членове, без нарочно избрани водачи и без никаква йерархия. Когато е било необходимо вземането на колективни решения - което въобще не се е случвало толкова често, - то обикновено е ставало чрез дискусии и консенсус. И ако на някого това решение не му допадало, той бил свободен да напусне и да се присъедини към друга група. Обикновено наблизо винаги е съществувала и някоя друга група, която е говорела същия език (приблизително), и тъй като тези групи са били длъжни да се женят помежду си, за да избегнат генетични проблеми, в съседната група воинът със сигурност е можел да намери някой и друг роднина, който да му помогне да се устрои на новото място. Имало е ясно изразено разделение на труда между половете. Мъжете са имали политическо предимство при вземането на решения, защото вероятността за кръвно родство между тях е била по-голяма (обикновено жените били онези, които се премествали в друга племенна група чрез брак). При все това между половете е съществувала и относително добра равнопоставеност. Налага се заключението, че цялата наша древна история - тридесет хиляди поколения първобитни ловци събирачи - ни подсказва, че по природа ние сме като егалитарно, така и демократично устроени.

Новините действително са добри, макар и не особено изненадващи - дори и след хиляди години в утробата на Левиатан, подчинени на автокрацията и йерархичната структура на големите цивилизовани държави, обикновените хора са продължили да живеят точно по този начин в малкия кръг на своето семейство и приятели, който представлява истинското им социално обкръжение. Независимо какво причиняваме на чужденците на държавно ниво, на нивото на личностите взаимоотношения ние традиционно се отнасяме един към друг много добре. Все пак остава въпросът защо масовите общества са били толкова различни в политическо отношение - или поне доскоро, - но нека засега оставим тази тема настрана и да продължим. Как се е справил Хобс с предизвикателствата на своята аматьорска антропология?

Бил е изцяло на грешен път по въпроса за ,,никакво общество". Животът в света на първобитните племена въобще не е бил самотен, а по-скоро пълно преливане в общество от няколко десетки човека, които познаваш от детството си. Често този начин на живот е бил сравняван с двадесет и четиричасово група по интереси или с живот на горния етаж на лондонски автобус. Иначе Хобс е бил прав по отношение краткостта на живота в тези племена - повечето от съвременните жени не са в състояние да заченат след средата на четиридесетте, защото прекалено малко техни предци са успели да доживеят до тази възраст, следователно еволюцията не е сметнала за необходимо да прави подбор по отношение човешкия фертилитет след тази възраст. Но въпреки краткия си живот, през него те са били доста впечатляваща гледка - благодарение на високопротеиновата си диета по осанка те са били по-близо до модерните европейци или северноамериканци, отколкото до недохранените и дребни европейи по времето на Хобс. В едно отношение обаче той е прав - те наистина са живели в ,,непрекъснат страх и опасност от жестока смърт", причинена от ръцете на техните побратими.

,,Една година по-късно стадото от Касекела се добра до третата си жертва. Този път мишената беше Голиат, вече попрехвърлил добрите си години, с оплешивяваща глава, износени зъби, изпъкнали ребра и гръбнак... Само преди пет години той беше пълпоправен член на общността на Касекела, но сега (въпреки че оттогава насам се бе присъединил към групата на Кахалш) той не представляваше заплаха за никого. Ала за нападателите всичко това нямаше никакво значение."

,,Всичко започна когато пограничен патрул забелязва Голиат, очевидно скрит на около 25 метра по-нататък. Похитителите се втурнаха като обезумели надолу по склона към тяхната мишена. Докато Голиат пищеше, а патрулът виеше и се перчеше, той беше бит, ритан, вдиган и пускан, и пак пребиван, и тъпкан. Отначало се опита да предпази главата си, но не след дълго се предаде и се просна неподвижен. Атаката продължи около 18 минути, след което нападателите са обърнаха да си вярват. С обилно кървяща глава и дълбока рана на гърба, Голиат се опита да седне, но падна назад и се разтрепери. После никой никога не го видя." - ,,Краят на едно шимпанзе от Гомби."

Откритието, което Джейн Гудол прави през 1973г. в Националния парк Гомби в Танзания, че стадо шимпанзета обявява война на съседното, на времето предизвика голямо удивление, но последвалите проучвания на няколко антрополози (няколко от стадата на шимпанзетата се изучват в продължение на близо четиридесет години, като всеки техен член получава име, а поведението му е подробно документирано) потвърждават, че битките между съперничещите си стада шимпанзета са широко разпространени, хронични и изключително сериозни. Те никога не са предварително уговорени и не включват голям брой ,,войници" от двете страни - повечето от нападенията, които завършват с истински бой, са определено едностранчиви засади. Но важното е, че отделни техни членове (предимно мъжкари) често загиват, а понякога се случва и цели стада да бъдат унищожени напълно. Каква връзка би могло да има всичко това с човешките същества?

Нашето родословие се е отделило от това на шимпанзетата преди около пет-шест милиона години, но около 98% от генетичния ни материал е все още доста сходен. Допреди десет-дванадесет хиляди години всички наши предци са преживявали по почти същия начин както шимпанзетата - претърсвали местността за храна на малки групи от приблизително еднакъв брой членове. И хората, и шимпанзетата са и ловци, и събирачи - шимпанзетата редовно ловят маймуни, като при това го правят в координирани групи, използвайки напълно съзнателни стратегии, - въпреки че човешките оръжия, и вероятно човешкият език, са ни дали възможността да се доберем до по-едър дивеч и така да включим в храната си много повече месо.

От друга страна, освен по-големият ни ръст и интелигентност, между хората и шимпанзетата съществуват и ярки социални различия. Обществото на шимпанзетата се характеризира с ожесточено съперничество за превъзходство сред мъките, докато човешките първобитни племена и техните предци вероятно са живели в относително егалитарни общества с полупостоянни връзки между отделните мъжкари, женските и техните деца - с други думи семейства- в продължение на няколко милиона години. Едрият дивеч е осигурявал големи количества месо, но то е трябвало да бъде изядено, преди да се развали, затова ловците събирачи са споделяли плячката си и особено месото. Шимпанзетата също споделят месото си, но с далеч по-голяма неохота. А после, естествено, идва и еволюцията, по отношение на която ние сме извадили много повече късмет, отколкото шимпанзетата - днес ги превъзхождаме по брой приблизително двадесет и пет пъти и обитаваме всички климатични зони на планетата, докато те са принудени да се задоволят само с една бързо стесняваща се област в Централна Африка. Въпреки всичко те са нашите най-близки роднини и начинът, по който се държат, има голямо значение за разбиране на нас самите.

,,Военното дело" при шимпанзетата се затруднява значително от факта, че нямат оръжия, а убийството с голи ръце не е никак лесна работа. В резултат на това най-успешните нападения се състоят от мъжки шимпанзета от една група, атакуваща самотно шимпанзе от другата. Няколко го държат, докато останалите го бият и хапят. Дори и при такива обстоятелства жертвата обикновено е все още жива, когато нападателите й си тръгнат, макар че по-късно обикновено умира. И все пак става въпрос за истинско военно дело, по смисъла на неговата предварителна обмисленост и целенасоченост. Според изследователя на примати Рихард Врангел, който извършва първите си проучвания с екипа на Джейн Гудол в Гомби в началото на 70-те, шимпанзетата провеждат нарочни нападения и се възползват в забележителна степен от елемента на изненадата. Тук не става въпрос просто за сляпа агресия, събудена от близостта на шимпанзе от друго стадо - нападателните групи задължително слушат внимателно и преброяват виковете на другото стадо, за да са сигурни, че не ги превъзхождат числено. Всъщност, те почти винаги се оттеглят, вместо да нападнат, освен ако не заловят самотна жертва. И което е още по-интересно, въпреки че преобладаващата част от убийствата включват засади на самотни шимпанзета, отделили се от своето стадо, понякога се организира цяла кампания от целенасоченото, поетапно изтребление на всички мъжкари от стадото на съперниците. Тези кампании могат да продължат с месеци, дори и с години. Веднъж сторено, територията на победеното стадо може да бъде превзета, а оцелелите женски - включени в стадото на победителите. Но децата задължително се убиват.

И още две особености, еднакво притеснителни за човешкото поведение. Една от тях е, че стадата на шимпанзетата обикновено владеят територия от около двадесет квадратни километра, макар да прекарват по-голямата част от времето си само в деветте квадрата в центъра. Не че останалата част от територията им е по-бедна на ресурси - нищо подобно. Просто те я третират като ,,ничия земя", вероятно заради опасността от засада и смърт от ръцете на съседното племе. А вторият извод, до който се стига след дългогодишно проучване и наблюдение на няколко стада, е, че тези ендемични военни набези на шимпанзетата в крайна сметка причиняват смъртта на около 30% от мъжките и, макар и на доста по-малка, но все пак значителна част от женските.

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.