Ads Top

Упадъкът на американската политика

,,В този храм, както и в сърцата на хората, за които той съхрани Съюза, паметта на Ейбрахам Линкълн е положена завинаги" - надпис над статуята на Ейбрахам Линкълн в Мемориала на Линкълн, Вашингтон, Скулптор - Даниел Честър Френч (1920)

проф. Андрю Басевич е американски историк, специалист в областта на международните отношения, сигурността, американската външна политика, дипломатическата и военната история на САЩ. Почетен професор по история и международни отношения в Бостънския университет. 



Най-ранните ми спомени за националната политика са събития отпреди 60 години, през лятото на 1956г., когато гледах политически дебати в компанията на едно удивително попълнение в нашето семейство - телевизора. Родителите ми поддържаха президента Дуайт Айзенхауер (Айк), който вървеше към втори мандат, а това съответно устройваше и мен. Дори и като бъдещ тийнейджър, аз чувстват, че Айк, върховният главнокомандващ на съюзническите сили в Европа по време на Втората световна война, е много подходящ за тази длъжност. В размирните времена той излъчваше авторитет и самочувствие. За разлика от кандидата на Демократическата партия Адлай Стивънсън, който изглеждаше някак подозрително. До действащ президент от такова ниво като Айзенахауер, той изглеждаше мек, дори суетен, и навярно заради това не такъв, който да е способен да работи сериозно. Най-малкото, така изглеждаше в очите на деветгодишното момче от Голямото Чикаго.

Тогава, разбира се, не знаех нищо за грозната страна на политиката. На повърхността всичко изглеждаше обнадеждаващо. Като по божия промисъл, двете страни се бореха за власт. Възгледите им представяха различните гледни точки. Резултатът от изборите изразяваше колективната воля на народа и трябваше да бъде приет като такава. Това, че израснах в най-добрата, демокрация, която светът някога е познавал (и самото й съществуване беше ежедневен упрек към враговете на свободата), беше извън всякакво съмнение.

Наивно? Уви, да. И все пак, така ми се иска президентските избори през ноември 2016г. да могат да предоставят на американците нещо подобно на алтернативата, която имаха през ноември 1956-та. Още веднъж да имат избор като този между Айк и Адлай.


Само не си мислете, че това е носталгия. Днес Стивънсън не би бил достатъчно добър, за да влезе в списъка на Великите американци. Всичко, което си спомняме за него, е безупречно му поведение като посланик в ООН при президента Джон. Ф. Кенеди, по време на Кубинската криза. Засипвайки с въпроси съветския си колега, Стивънсън заяви, че е готов да чака ,,докато адът замръзне", за да получи отговори на въпросите за съветските военни действия в Куба. В тази критична ситуация Адлай беше всичко друго, но не и мек. Въпреки това, стремейки се да получи най-високия пост на земята, той не положи достатъчно усилия. През 1952г. той беше близо до победата, но през 1956г. не успя да достигне предишния си резултат. Стивънсън беше за Демократическата партия това, което Томас Дюн беше за републиканците - нещастен двукратен лузър.

Що се отнася до Айзенхауер, макар и да има много, за което да се възхищаваме на президентството му, грешките и бездействията при него бяха много повече. По време на двата му мандата като президент ЦРУ сваляше правителства, планираше убийства, завързваше близки отношения с непривлекателни десни диктатори по целия свят, от Гватемала до Иран - в действителност, бяха заложени серии от самоделни взривни устройства, предназначени ,,да се взривят в лицето" и да подкопаят авторитета на неговите наследници. В същото време гладният за ядрени оръжия Пентагон натрупа арсенал далеч отвъд пределите на това, което Айзенхауер като главнокомандващ считаше за разумно или необходимо.

В допълнение, по време на неговия мандат военнопромишленият комплекс се превърна в хищна и неумолима сила, нещо само за себе си, което със закъснение призна и самият Айк. В никакъв случай не бива да се забравя, че именно Айзенхауер изгради злополучния проект за национално строителство в една страна, за която почти никой в САЩ не беше чувал: Южен Виетнам. Айк действително осигури на нацията осем години на относителен мир и просперитет, но на висока цена - голямата част от сметките дойдоха, дълго след като той напусна поста си.


И все пак, все пак..

Сравнението между предимствата и недостатъците на Стивънсън и Айзенхауер, и тези на Хилъри Клинтън и Доналд Тръмп е едновременно поучително и дълбоко депресиращо. Сравнявнението на съперниците от 1956г. с техните колеги от 2016г. разкрива с изумителна яснота разпада на американската политика, продължил десетилетия.


През 1956г. всяка от основните политически партии номинираше за кандидат-президент човек, който преди това е заемал висши длъжности. През 2016г. той е само един.

През 1956г. двете страни издигнаха симпатични хора, които излъчваха доверие. През 2016г. нито една партия не прави това.

През 1956г. американците можеха да разчитат, че изборите ще формулират окончателна присъда, преброяването на гласовете ще потвърди легитимността на самата система и ще позволи на управлението да се възобнови. През 2016г. е малко вероятно това да се случи. Който и да победи - Тръмп или Клинтън, в крайна сметка голям брой от американците ще видят в резултата още едно доказателство за фалшифицираните и непоправимо корумпирани политически споразумения. Вместо да донесе на страните някакво подобие на помирение, резултатът най-вероятно ще задълбочи разногласията.

Как, ние в името на всичко свято, се оказахме в подобна бъркотия?

Как се случи така, че партията на Айзенхауер, архитектът на победата във Втората световна война, избра за свой кандидат нарцистична телевизионна знаменитост, която със всеки следващ туит и словесни изблици ни дава поредното доказателство, че е абсолютно неподготвен за такъв висок пост? Да, медийният естаблишмънт атакува Тръмп, откровено демонстрирайки пристрастията си, които обикновено свенливо прикрива. Впрочем, никога досега журналистическата враждебност към определен кандидат не е била по-оправдана. Тръмп е клоун в такива монументални мащаби, че може да конкурира и най-талантливите ни комици. Ако Марк Твен днес беше беше жив, със своя унищожителен маниер щеше да даде дължимото на самохвалната помпозност на Доналд.


Аналогично, как можа партията на Адлай Стивънсън и на неговия идол Франклин Рузвелт да избере за свой кандидат тази, която е толкова недолюбвана и на която не се доверяват дори много от нейните колеги-демократи? Вярно е, че антипатията, насочена към Хилъри Клинтън, идва главно от непоправимите сексисти и от ,,голямата дясна конспирация", чиито членове ненавиждат и двамата Клинтън. В действителност, тази антипатия не е без основания.

Дори по стандартите на Вашингтон, държавният секретар Клинтън излъчваше поразително чувство за всепозволеност, комбинирано с почти пълна липса на отговорност. Тя свиваше рамене, дистанцирайки се от заблудения си глас в подкрепа на инвазията в Ирак през 2003г., когато беше сенатор от Ню Йорк. Тя нито обясни, нито се извини за усилията си да свали Муамар Кадафи през 2011г. в Либия, нейното най-забележително ,,постижение" като държавен секретар. ,,Ние дойдохме, ние видяхме, той умря" - похвали се тогава тя малко прибързано, имайки предвид, че Либия изпадна в анархия и се превърна в рай за ИДИЛ.

Тя се вкопчи в очевидно невярното твърдение, че използването на частния й сървър в работата за Държавния департамент не е поставило под заплаха класифицирана информация. Днес тя се обявява против Транстихоокенаското партньорство (TTP), което някога сама определи като ,,златен стандарт на търговските споразумения", и при това отхвърля всякакви обвинения в политически опортюнизъм. Това, че нейните възгледи се промениха, когато атаката срещу TTP помогна на Бърни Сандърс да печели един след друг предварителни избори на Демократическата партия, едва ли е просто съвпадение. Ах, да, а крупните суми, идващи от банките на Уолстрийт и от технологичния сектор, както и големите пари от водещи фигури в израелското лоби? И отгоре на всичко трябва да сме убедени, че приемането на такива щедри дарения няма да намали и на йота подкрепата й за ,,семействата от работническата класа" или ангажимента й за мирното уреждане на конфликтите в Близкия Изток.


Нека да е ясно: нито един от тези недостатъци не дава и най-малката причина да се гласува за Доналд Тръмп. Но те показват, че Хилъри Клинтън е дълбоко погрешен кандидат, особено по въпроси, свързани с националната сигурност. Клинтън безусловно е права, когато го твърди, че да се позволи на Тръмп да взема решения, свързани с войната и мира, е върхът на безумието. Въпреки това, точно постиженията й в тази област не вдъхват особено доверие.

Когато става въпрос за външна политика, страстта към импровизация на Тръмп редовно води до невероятни гафове. Спонтанността му служи главно за демонстрация на зашеметяващото му невежество.

За сравнение, във внимателно режисираните прояви на Клинтън неуспехите са доста редки, доколкото тя разказва със заучената простота на добронамерената баналност, характерна за десния естаблишмънт. Но дар словото не означава непременно разумност. Клинтън, в крайна сметка, решително се придържа към силно милитаризирания ,,Наръчник на Вашингтон" (,,Washinton playbook"), който бе пренебрегнат от самия президент Обама - почти религиозно-фанатично убеждение в американското глобално превъзходство, което трябва да бъде преследвано на всяка цена и независимо от промените в света.

Що се отнася до последното, имайте предвид, че благодарствената реч на Клинтън във Филаделфия не съдържаше нито дума за Афганистан. А до деня на изборите войната там вече ще е прехвърлила 15 години. Бъдещият главнокомандващ би трябвало да има мнение за най-продължителния конфликт в историята на САЩ, който вече още продължава и краят му не се вижда. Дори и ,,Наръчникът на Вашингтон" предлага няколко отговора, но г-жа Клинтън предпочете да запази мълчание по темата.

И така, докато управлението на Тръмп за САЩ би било ходене, по ръба на пропаст, президентството на Клинтън обещава да бъде като удар с глава в тухлена стена без видим ефект, след който се чудиш защо боли толкова много.


Но нека не обвиняваме само кандидатите. Тръмп и Клинтън са само продукт на обстоятелствата, които ги създадоха. Като кандидати, те просто се възползват от ситуацията: единият разчита на интуицията и огромния си запас от нахалство, а другият - на уменията, придобити през дългото време, в което е учил как се придобива и използва властта. Успехът, който и двамата постигнаха с номинацията от своите партии за кандидат-президенти, е доказателство за работата на далеч по-фундаментални сили.


Двойката - Тръмп и Клинтън - носи симптомите на нещо патологично. Ако американците не определят източника на това заболяване, то неминуемо ще се влоши и ще доведе до ужасни последици в областта на националната сигурност. В крайна сметка, дори и в дните на Айзенхауер, благодарение на безразсъдните президентски решения, бяха заложени бомби, готови да се взривят години и дори десетилетия по-късно. Така например, през 1953г. САЩ стимулираха преврата в Иран, който върна шаха на трона му, а през 1979г. революцията за една нощ превърна Иран от съюзник във враг на САЩ за повече от четвърт век след това. В напи дни, обаче, детонацията настъпва много по-бързо - свидетели сме на почти мигновените и експлозивни трагични последици от военните интервенции на Вашингтон в Близкия изток след трагедията от 11 септември 2001г.

Така че това е въпросът, върху който си струва да размишляваме: как става така, че след всичките месеци на интензивно набиране на средства, дебати и изказвания, на издигане на кандидати и първични избори, на лавина от телевизионни реклами и досадни автоматизирани телефонни обаждания, се стигна до двама кандидати за президент, които предизвикват в учудващо голям брой избиратели презрение, безразличие или, в най-добрия случай, одобрение с отвращение?

По-долу следва предварителната диагноза на трите фактора, които допринасят за ерозията на американската политика. Тя изхожда от убеждението, че за да имат американците следващия път по-добри възможности за избор, фундаменталната промяна трябва да настъпи час по-скоро.

ПЪРВОТО, най-важното, е пагубният ефект на парите.
Нуждаете ли се от подробности? Тогава трябва да прочетете една много важна книга от професор Лорънс Лесиг от Харвард – „Изгубената Република, версия 2.0“ от 2015 г. Тези, които нямат време за книги, могат да изгубят 18 минути и да се запознаят с неговата брилянтна и провокираща размисъл TED лекция (https://www.youtube.com/watch?v=mw2z9lV3W1g) - – с български субтитри – бел. ред). Професор Лесиг убедително твърди, че ако САЩ не променят коренно начина, по който се финансират политическите кампании, ние сме обречени да наблюдаваме залеза и смъртта на нашата демокрация.

Излишно е да казвам, че финансовите кръгове и участниците, които се възползват от съществуващите договорености, имат различно мнение и заедно работят за запазване на статуквото. В резултат политическият живот все повече се превръща в състезание, резервирано за онези, които, подобно на Тръмп, имат огромно лично богатство или за онези, които, подобно на Клинтън, имат способността да убеждават богаташите да отворят портфейлите си със всички произтичащи последствия под формата на компромиси, съглашателство и последващи ответни услуги.

ВТОРО, отрицателното въздействие на политиката на идентичността върху общата политика.
Наблюдателите залагат много на факта, че с номинацията си за президент от голяма партия Хилъри Клинтън е разбила още един стъклен таван. И са прави. И все пак, необикновеното в кандидатурата й започва и завършва с нейната пола. Когато става дума за ново мислене, Доналд Тръмп може да предложи много повече от Клинтън, дори и неговата версия на „свеж“ да е по-скоро синоним на глупав, смешен или нещо такова, от което ти настръхва косата.

Съществен момент тук е, че в областта на националната сигурност Хилъри Клинтън е напълно конвенционална. Тя изповядва възгледи за света (и за ролята на Америка в света), произхождащи от времето на Студената война и достигнали своя разцвет през 1990 г., когато САЩ се самопровъзгласиха за „единствена суперсила“ на планетата. Този мироглед е съхранен и до днес, удивително незасегнат от реалните събития. В хода на кампанията си Клинтън демонстрира своята последователност, редовно потвърждавайки вярата си в американската изключителност, отдавайки дължимото на „най-голямата армия в света“, кълнейки се, че ще „слуша нашите генерали и адмирали“ и обещавайки безпощадна политика към противниците на Америка. Това, разбира се, са задължителните ритуали на съвременните вашингтонски политически речи, усилени от фактора „първа жена-кандидат за президент“, а и за да се подчертае нейната войнственост.


Президентството на Клинтън, следователно, предоставя възможност за повече от същото – игра на мускули и въоръжени интервенции, за да се демонстрира американското глобално лидерство – макар и това ястие да се сервира с различна гарнитура. Вместо нови политики, Клинтън предлага администрация с нов външен вид (по полов и расов признак, бел.ред.), което се изтъква като доказателство за положителна промяна.

И все пак, въпреки че разнообразието може да бъде нещо добро, не бива да го бъркаме с ефективноста. Отборът по национална сигурност, който „изглежда като Америка“ (използвайки фраза, първоначално въведена от Бил Клинтън), няма непременно да управлява по-ефективно от този, който беше по времето на президента Айзенхауер. Има значение как ще се свърши работата.

От началото на 90-те години жените получиха по-големи възможности да заемат позиции в горните ешелони на апарата за националната сигурност. Въпреки че все още не сме имали жена за главнокомандващ, три жени са били държавен секретар и две – съветник по националната сигурност. Някои от тях са заемали поста на Стивънсън в ООН. Заместник и помощник-секретари в поли има в изобилие, както и жени – адмирали и генерали.

Така че трябва да си зададем следния въпрос: Ще се повиши ли качеството на политиката в областта на националната сигурност, в сравнение с лошите времена, когато командваха само мъже? Ако използваме като критерий насърчаването на стабилността и предотвратяването на въоръжени конфликти (заедно с успешното съдебно преследване на военнопрестъпниците, което се смята за неизбежно), отговорът, разбира се, е не. Въпреки че Мадлин Олбрайт, Кондолиза Райс, Сюзън Райс, Саманта Пауър и самата Клинтън могат да ни забавляват с различен външен изглед, настоящата ситуация в Афганистан, Ирак, Либия, Сирия, Сомалия, Судан, Йемен и други страни от Близкия изток, както и в голяма част от Африка, показва друго.

Плачевното американско държавно управление през последните години не е по вина на жените. Но и жените не допринесоха за видими положителни резултати. Оказва се, че идентичността не означава непременно мъдрост и не гарантира разбиране. Разпределението на постовете в Държавния департамент или в Пентагона въз основа на пол, раса, етническа принадлежност или сексуална ориентация (което Клинтън със сигурност ще направи) може и да задоволи лишените преди от права групи. Малко са доказателствата обаче, че това ще доведе до по-просветен подход към държавното управление, не и докато придържането към „Наръчника на Вашингтон“ е условие за назначаване на длъжността. (Ако Клинтън спечели през ноември, нека да не очакваме, че онези бележити дами от Code Pink трябва да получат постове в Пентагона и Държавния департамент)

Code Pink: Women for Peacе (Код розово: Жени за мир) е антивоенна неправителствена организация в САЩ, която описва себе си като мирно движение за социална справедливост. Членовете му се обявяват за спиране на финансираните от САЩ войни и окупации, отхвърляне на световния милитаризъм и пренасочване на ресурсите към здравеопазването, образованието, зелените работни места и други жизнеутвърждаващи дейности.
В крайна сметка не половата и расовата идентичност е тази, която има значение, а идеите и тяхната реализация. Идеите, които би могъл да следва президентът Тръмп, заедно с тези, които ще избере за осъществяването им (Иванка като съветник по националната сигурност?), са достатъчни, за да изтръпне всеки нормален човек. Независимо от това, перспективата за Г-жа Президент, обградена от безупречно разнообразен екип от консултанти, които да споделят собствените си остарели възгледи, едва ли е повод за празнуване.

Поставянето на жена начело на националната политика за сигурност само по себе си няма да поправи дефектите, които се проявиха през последните години. За това е необходимо да се изхвърлят остарелите принципи, в които Клинтън, заедно с останалата част на Вашингтон, остава влюбена. По свой собствен странен начин (макар и без представа за приемлива алтернатива), Доналд Тръмп, изглежда, разбира това, но Хилъри Клинтън – не.

ТРЕТО, подмяната на действителността с нейно изкривено подобие: през 1962 г. един млад историк на име Даниел Бурстин публикува книгата „Имиджът: Ръководство за псевдо-събития в Америка“ (The Image: A Guide to Pseudo-Events in America). В наши дни, когато Доналд Тръмп и Хилъри Клинтън се борят за правото да определят съдбата на нацията, тази книга задължително трябва да бъде прочетена. Тя остава, както и първата си поява, аларма за пожар, оттекваща в нощта.

Според Бурстин преди повече от пет десетилетия американските хора вече са живеели в „дебрите на нереалността“. Неумолимо отдавайки се на все „по-екстравагантни очаквания“, те са загубили способността си да правят разлика между реалното и илюзорното. В действителност, Бурстин пише: „Ние толкова сме свикнали с илюзиите, че ги бъркаме с реалността.“

Докато рекламните агенции и PR-компании наистина активно насърчават един свят на илюзии, американците сами са станали доброволни съучастници в този процес.

„Американският гражданин живее в един свят, в който фантазията е по-реална от реалността, в който копието е по-ценено от оригинала. Ние едва-едва се осмеляваме да се съмняваме, защото нашият двусмислен опит е толкова приятно многоцветен, а вярата в скалъпената реалност е толкова истинска. Ние сме станали доброволен аксесоар към великите измами. В тези измами ние играем самите себе си.“

Това, разбира се, е казано няколко десетилетия преди нацията да се поддаде на многоцветната съблазън на Facebook, Google, футбола, реалититата, селфитата, приложенията за смартфони, „Игра на тронове“, Pokemon Go, а, да, и на ракетата-носител, която изстреля Доналд Тръмп към славата – шоуто „Стажантът“.

„Производството на илюзии, което наводни живота ни, се превърна в бизнес в Америка, казва Бурстин. Това е същността и на американската политика, отдавна превърнала се в театър, или по-скоро в някакво (не)риалити шоу.“

Манията „Покемон“


Самите президентски кампании днес се превърнаха, използвайки добре познатия термин на Бурстин, в „псевдосъбития“, които продължават от няколко месеца до няколко години. Днес повечето американци разбират, че не трябва да възприемат буквално обещанията и думите на кандидатите. Ние сме в някакъв виц, или поне си мислим, че сме там. Засилването на това възприятие се провежда ежедневно в медиите, които се отказаха от обикновените репортажи в полза на повишаването на зрелищността на момента. Това е особено вярно за кабелните новинарски мрежи, където „говорещи глави“ подсилват с подигравателни и цинични коментари подмазващи се новини, които се опитват да ни продадат. И ние приемаме всичко това безкритично. Не е толкова важно, че знаем как всичко е нагласено и скалъпено, когато гледаме Меган Кели да скача по нервите на Тръмп, а самият Тръмп осъжда „лъжливия Тед Круз“ и т.н, и т.н. Просто е забавно.

Този акцент върху зрелището разгражда националната политика, каквато тя беше по времето на Айк и Адлай. С мъка трябва да признаем, че Доналд Тръмп показа забележително умение (един вид постмодерен гений) да обърне това явление в своя полза. И Клинтън по свой начин играе същата игра. Как иначе да си обясним, че националната конвенция (партийният конгрес) беше организирана около идеята за „повторно представяне пред американския народ“ на някой, който е служил осем години в качеството си на Първа дама, избран е за член на Сената, провалил се е в предишната кандидат-президентска надпревара и приключва мандата си на държавен секретар? Конклавът във Филаделфия (както и републиканският, който го предшества) е в пълния смисъл на думата псевдо-събитие, упражнение как да се изработи нов „имидж“ на кандидата на демократите.

Дебрите на нереалността на американската политика вече ни обгръщат отвсякъде. Проблемът не е Тръмп, не е и Клинтън. Проблемът е разпознаваемият набор от механизми – закони, порядки, културни предразположения – които се развиваха с течение на времето и разпространяваха зараза, просмукала се в американската политика. Като пряко следствие, самото понятие за самоуправление все повече и повече се превръща в една фантазия, дори и изненадващо малко американци да се замислят за това.

Отдавна, още през 1956 г., от население 168 милиона души ние получихме Айк (Айзенхауер) и Адлай (Стивънсън). Днес, от население почти два пъти по толкова, ние получаваме – да, получаваме това, което имаме. Това не е прогрес. И не се самозалъгвайте, че нещата не могат да станат наистина много по-зле. Ако американците не се пробудят, за да действат, бъдете сигурни, че това ще се случи.

Източник: memoriabg



Няма коментари:

Предоставено от Blogger.