Ads Top

Близкият Изток в Американската геополитика - конструктивен контролиран хаос


За първи път терминът ,,Middle East" (което в буквален превод означава ,,Среден Изток") се използва от британското Външно министерство още през XIX век, но и досега си остава разтегливо понятие. Навремето британците разделят Изтока на „Близък Изток” (Near East, най-близкият до Обединеното Кралство източен регион), „Далечен Изток”(Far East), разположен източно от Британска Индия, и „Среден Изток” (Middle East), заемащ пространството между Британска Индия и Близкия Изток (до Първата световна война, британците обозначават с това понятие територията на Иран, Афганистан, Централна Азия и Кавказ – б.р.) . Разделението е полезно за организиране дейността на Форийн Офис, но е важно и за региона, доколкото британците и донякъде французите определят не само името му, а и държавите, които по-късно възникват в тази част на света.

Близкият и Големият Близък Изток
Днес терминът Middle East се отъждествява с понятието Близък Изток, като обикновено в него се се включват Бахрейн, Египет, Иран, Ирак, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Сирия, Турция, ОАЕ, Йемен и палестинските територии (Ивицата Газа и Западния бряг). Тоест, с него се обозначават страните, доминирани от исляма и разположени на запад от Афганистан до северноафриканския бряг. С изключение на Иран и Турция, регионът е предимно арабски и е почти изцяло мюсюлмански. Политическият му пейзаж се очертава от британците, които се опитват да създадат в него национални държави по европейски модел. Така те подпомагат усилията на доминираните от династията Ал Сауд и изповядваши уахабизма бедуински племена да обединят Арабския полуостров, създавайки през 1932 днешното Кралство Саудитска Арабия. Египет и Ирак, които непосредствено след края на Първата световна война са британски протекторати, по-късно стават формално независими монархии, но Лондон запазва ключвите си позиции в тях. Турция и Иран, където британците също имат сериозно влияние, пък се оформят като светски държави.

Тази политика стимулира появата на две важни разделителни линии в Близкия Изток. Първата е между европейския секуларизъм и Исляма, а втората - между държавите, създадени, съобразно британските представи за реалностите в региона. Според частната аналитична агенция Стратфор (т.н. „сенчесто ЦРУ”), в основата на разбирането за Близкия Изток трябва да се постави именно оформянето на новата политическа география в региона след Първата световна война. През втората половина на ХХ век, наложилите се в ключови държави като Египет, Сирия и Ирак светски националистически режими, влизат в остра конфронтация със създадената след Втората световна война държава Израел, ползваща се с подкрепата на Запада, което допълнително усилва религиозните настроения сред тяхното население.

В края на ХХ век крахът на Съветския съюз още повече укрепи позициите на исляма в региона, а след 1956 САЩ окончателно поеха ролята, която преди това Великобритания играеше в него.

Прогонването на съветските войски от Афганистан през 1989 и последвалото отдръпване на наследилата рухналия СССР Русия от региона, вдъхна нови сили в идеята за панислямско възраждане и създаването на транснационален халифат, който да премахне съществуващите изкуствени държавни образувания в региона и да подчини политическите реалности на нормите на исляма. В същото време, стабилните светски режими в него се превърнаха в пречка за реализацията на глобалните американски интереси. В Близкия Изток такива бяха Ирак и Сирия, а в Северна Африка - Либия, Египет и донякъде Тунис. В тях хората живееха по-добре и се чувстваха по-сигурни от населението в повечето съседни държави. За да може Западът да реализира своите геополитическите интереси, тези режими трябваше да бъдат премахнати. С подвеждащи дипломатически ходове САЩ първоначално провокираха Садам Хюсеин да нападне Кувейт, а след това превърнаха иракската агресия в повод за т.нар. Първа война в Залива. Впоследствие, използвайки всички възможности за дезинформация и манипулиране на общественото мнение, те създадоха необходимите предпоставки за американската военна интервенция Ирак и свалянето на Саддам Хюсеин. В Тунис, Либия и Египет сценарият беше различен. Правителствата в тези държави бяха свалени с помощта на технологиите на цветните революции, осъществени в рамките на т.нар. „арабска пролет”.

Тук няма да се спирам на въпроса, какво точно представлява феноменът на „арабската пролет” и доколко тя може да се разглежда като спонтанно регионално протестно движение. Ще се опитам да покажа обаче, че събитията през последните десетилетия представляват реализация на дългосрочните геополитически планове на американската администрация за генерирането на „контролиран хаос” в региона на Близкия Изток и Северна Африка (т.е. в т.нар. Голям Близък Изток – политически и географски термин, който се използва от началото на 80-те години на ХХ век насам – б.р.).

Евразийските Балкани
Навремето, в знаменитата си книга "Голямата шахматна дъска" Збигнев Бжежински определя Южен Кавказ, Предна и Централна Азия като „Евразийски Балкани”. В това понятие той включва кавказките постсъветски републики Грузия, Азербайджан и Армения, централноазиатските Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан, а също Афганистан и части от Иран и Турция. Това беше цинично откровение за провежданата от САЩ геополитика на „контролиран хаос”, като още тогава пролича, че Белият дом вижда бъдещото развитие на региона чрез създаване на т.нар. „Нов Близък Изток” (термин, лансиран през 2006 от тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс, като заместващ по-стария и по-импозантен термин "Голям Близък Изток" - б.р.).

Терминът "балканизация" традиционно се свързва с наличието на етнически конфликти и претенции между съседи. Както е известно, икономическите интереси на тогавашните „велики сили” доведоха до своеволното прекрояване на Балканите сред Първата и Втората световна война. Последиците от тази политика на Запада са непрекъснатите териториални претенции и незатихващо етническо напрежение между съседните държави от региона, което и днес се отразява негативно върху интеграционните тенденции в Европа. Балканизирането на голяма част от Евразия ще означава генериране на нестабилност в много по-голяма територия с много повече население, която и без това е силно етнически и религиозно разделена. Няма никакво съмнение, че при реализацията на подобни планове ще нарасне несигурността в целия Близък Изток, което ще засегне и съседните региони, включително Югоизточна Европа. А оттук преминават важни транспортни и енергийни инфраструктури, обслужващи развитите западноевропейски държави.

Още през 1991 неоконсерватори като Пол Уолфовиц например, лансират идеята за насилствена смяна на режима в Ирак. При това още тогава е ясно, че основната цел не е толкова премахването на Саддам Хюсеин, колкото ликвидирането на Ирак като самостоятелна и суверенна държава. През 1996 Ричард Пърл (шеф на Съвета по отбранителна политика на САЩ през 2001-2003) и външнополитическият експерт Дейвид Вурмсър изготвят документ относно бъдещата американската политика в Средния Изток в който формулират следните четири препоръки към администрацията на Белия дом:

  • - Да се премахне Ясер Арафат и върху палестинските политически лидери да се стовари отговорността за всички терористични акции, осъществявани в Палестина, включително и за атаките на Хамас;
  • - Да се подготвят условия, позволяващи на Съединените щати да свалят режима на Саддам Хюсеин;
  • - След като Саддам Хюсеин бъде премахнат, САЩ да започнат война срещу Сирия, включително, осъществявайки въздушни бомбардировки срещу сирийските военни части, разположени на ливанска територия;
  • - Премахване на баасистките режими в Багдад и Дамаск посредством „демократизацията” на целия арабски свят, включително чрез евентуални военни операции срещу Иран, Саудитска Арабия и, като крайна цел, Египет;
През 1996 израелският Институт за съвременни стратегически и политически изследвания (IASPS) изготвя доклада A clean break: a new strategy for securing the realm, в която се предлага стратегия за гарантиране сигурността на страната, съобразена със съвременните реалности. В нея се препоръчва на бъдещото правителство на Бенямин Нетаняху да се откаже от следвания до този момент модел и да заложи на „съвсем нова интелектуална постановка, която възвръща стратегическата инициатива и гарантира на нацията условия за използването на всички възможности …”. В доклада се посочва и начинът, по който Израел ще може да „моделира стратегическата си среда”, започвайки с премахването на Саддам Хюсеин и възстановяването в Ирак на Хашемитската династия, управлявала страната през 1921-1958. Разчита се, че така Ирак ще попадне под влиянието на йорданския клон на Хашемитите, а Израел, съвместно с Турция и Йордания, ще формират ос, която ще отслаби Сирия и нейния основен регионален съюзник - Иран. В Израел планират, с помощта на Йордания, да ерозират позициите на тези две страни и да възстановят предишните си добри отношения с шиитската общност в бъдещото Хашемитска кралство в Ирак. Така „Израел не само ще отслаби своите неприятели, но и ще ги превъзхожда”.

През 1997 неоконсерваторите Уйлям Кристъл и Робърт Кейган създават изключително влиятелният мозъчен тръст „Проект за нов американски век” (Project for a New American Century - PNAC). През 2000 той изготвя доклада „Възстановяване на американската отбрана: стратегии, сили и ресурси за един нов век” (Rebuilding America’s Defenses) в който се изтъква, че „Америка трябва да се стреми да съхрани и разшири позицията си на глобален лидер чрез поддържане превъзходството на американските въоръжени сили“. Там обаче ясно се посочва и необходимостта от дестабилизиране на региона на Близкия Изток с цел промяна на „стратегическата среда”, както и от драстично разширяване на американските бази там.

Новият Близък Изток
След разрушаването на богатите на петрол Ирак и Либия и предприетите целенасочени усилия за дестабилизация на Египет и Сирия, САЩ и Израел разчитат, че ще могат да поддържат дълготраен хаос в региона с цел постигане на стратегическите си цели в тази част на света. Между другото, участниците в споменатия по-горе проект PNAC не само апелират за смяна на режимите в целия Близък Изток и Северна Африка, но посочват и повода, който да се използва за целта – един „Нов Пърл Харбър”. В тази връзка някои анализатори приемат 11 септември 2001 и началото на войната срещу тероризма като отправна точка на действията за промяна на режимите в споменатите държави.

През юни 2006 бившият американски военен разузнавач подполковник Ралф Питърс лансира в Armed Forces Journal идеята за преначертаване на границите в Близкия Изток. Питърс е бивш служител в екипа на заместник директора на разузнаването към Департамента по отбраната на САЩ и е имал достъп до документи с най-високо ниво на секретност, работил е като разузнавач в Европа и е специалист по проблемите на бившия Съветския съюз.

В статиите си той обосновава необходимостта от промяна на режимите в Сирия, Иран и Пакистан. Прогнозирайки развитието на събитията в Близкия Изток след действията на НАТО в региона, той илюстрира статията си „Кървави граници: как би трябвало да изглежда един по-добър Близък Изток” с вдигналата голям шум карта на новите и „по-справедливи” граници в региона. Идеите му кореспондират с тези в посочения по-горе доклад на PNAC. Тезите на Питърс дават доста точна представа за плановете на САЩ относно бъдещото развитие на региона. Според него, промяната на границите в Близкия Изток дава възможност за повишаване на сигурността в него.

Предлагайки своята карта на „по-добрия Близък Изток”, Питърс обаче не отчита силната съпротива на хората, населяващи даден регион, изповядващи една религия, използващи един език и имащи вековно културно наследство и хилядолетни традиции, срещу подобно прекрояване на границите. Очевидно е, че те ще противодействат с всички сили на такъв тип промени и ще се борят отчаяно и докрай за да запазят статуквото и за своите деца. Между другото, миналият век премина в непрекъснати войни, именно поради подобни неконструктивни решения. С реализация на идеята на Питърс историята рискува да се повтори в още по-остър вариант.


Промените на границите в Близкия Изток, предлагани от Ралф Питърс
В картата на Питърс прави впечатление, къде попадат находищата на енергоносители след промяната на границите в региона. Един подробен анализ в този аспект също дава отговор на доста въпроси. Впрочем, ето какво казва самият Ралф Питърс: „Докато нашите мъже и жени в униформа продължават да се борят против тероризма, за победа на демокрацията и за достъп до петролните запаси, …. този голям регион ще поднася непрекъснати проблеми по всеки един фронт.”

Четири години преди началото на „арабската пролет” известният американски разследващ журналист Сиймор Хърш, носител на наградата Пулицър, публикува в списание New Yorker статията „Подкрепя ли новата политика на правителството нашите врагове във войната срещу тероризма?” В нея той посочва, че с политиката си по отношение на Ирак, администрацията на президента Буш де факто е преразгледала своите приоритети в Близкия Изток. Хърш отбелязва, че в Ливан американската администрация активно се ангажира в провеждането на тайни операции съвместно със сунитското правителство на Саудитска Арабия с цел отслабване на Хизбула, която се подкрепя от Иран. Подобни действия САЩ провеждат и директно срещу Иран и неговия съюзник Сирия. Според Хърш, страничният ефект от подобна политика ще бъде засилване на екстремистки настроените сунитски групи, които изповядват един крайно войнствен ислям и симпатизират на Ал Кайда.

През юли 2011 бившият заместник-министър на отбраната на САЩ Дъглас Фейт публикува книга, в която се съдържат откъси от доклада на държавния секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд до президента Джордж Буш от 30 септември 2001. В него се препоръчва администрацията да не се фокусира само върху Осама бин Ладен и терористичната мрежа на Ал Кайда, а да си постави за цел смяната на режимите в редица държави от региона на Близкия Изток. Приблизително по същото време (2 март 2007) американската разследваща журналистка Ейми Гудман публикува интервю с генерал Уесли Кларк, върховен главнокомандващ на войските на НАТО по време на войната в Косово. През 2004 Кларк участва в президентската кампания на Демократическата партия. Интервюто е доста дълго, но част от него пряко засяга политиката на САЩ в региона на Близкия Изток и Северна Африка.

На въпрос относно американската политика спрямо Ирак генерал Кларк отговаря така: „….бях в Пентагона непосредствено след 11 септември. Десетина дни след тази дата отидох там и се видях със секретаря по отбраната Ръмсфелд и заместника му Уолфовиц. Слязох по стълбите за да поздравя някои от хората на Обединеното командване, които са работили за мен, и един от генералите ме повика”. Между двамата протича следния разговор:

Генералът: „Сър, елате да си кажем няколко думи”.
Уесли Кларк: „Вие сте твърде зает.”
Г.: „Не, не. Взехме решение за война срещу Ирак.”
У.К.: „Ще обявим война на Ирак? Защо?”
Г.: „Не знам. Струва ми се, че не знаят какво друго да направят.”
У.К.: „Добре, получиха ли някаква информация, свързваща Саддам с Ал Кайда?”
Г.:”Не, не. Няма нищо ново в тази насока. Просто взеха решение за война с Ирак. Струва ми се, че просто не знаем какво да правим с терористите, но имаме добра армия и можем да сваляме правителства. Мислят, че ако единственото, което имаш е чук, проблемът е да намериш пирон.”

Няколко седмици по-късно Уесли Кларк отново се вижда със същия генерал и двамата отново обсъждат Ирак.
У.К.: „Все още ли възнамеряваме да нападнем Ирак?”
Г.: ”О, по-лошо от това. (навежда се над бюрото си и взема лист хартия) Взех това току що от „горе” (т.е. от кабинета на държавния секретар по отбраната). Днес. Това е план, как смятаме да ликвидираме седем държави за пет години, започвайки с Ирак, след това Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и накрая Иран.”
У.К. „Това секретно ли е?
Г. „Да, сър.”
У.К. „Добре, тогава не ми го показвай.”

В книгата си „Спечелване на модерните войни” Уесли Кларк потвърждава казаното в интервюто пред Ейми Гудман.,

През юни 2006, по време на посещението си в Тел Авив, тогавашният американски държавен секретар Кондолиза Райс лансира термина „Нов Близък Изток”, вместо по-старото и твърде импозантно понятие „Голям Близък Изток”. Редица анализатори свързват това с въвеждането в експлоатация на източносредиземноморския терминал на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Новият термин се възприема и от израелския министър председател, който го използва за да коментира американската позиция по въпросите на израелско-ливанските отношения.

Въвеждането на понятието „Нов Близък Изток” се тълкува от мнозина като начало на реализацията на нова англо-американско-израелска военна доктрина за региона, в чиито рамки Ливан се разглежда като ключова държава за генерирането на „контролиран конструктивен хаос” в целия Близък Изток. Разчита се, че дестабилизирането на региона в резултат от това, ще даде възможност на САЩ, Великобритания и Израел да преначертаят картата на Близкия Изток в съответствие с геостратегически си цели.

Пак през 2006, разяснявайки позицията на САЩ относно израелските атаки срещу Ливан, Кондолиза Райс подчертава, че САЩ очакват възникването на качествено нова ситуация в Близкия Изток. Тези нейни изказвания пораждат остри критики, както от страна на Ливан, така и на редица международни наблюдатели.

Според американския геополитически експерт Тони Карталучи, поддържането на стабилност в региона никога не е било цел на САЩ. Още през 2007 източници от Пентагона и разузнавателната общност на САЩ разкриха конспиративен план за провокиране на войни с цел раздробяването на Близкия Изток, като за целта бъдат подкрепени с оръжие и финансови средства екстремистки групировки като „Мюсюлмански братя” и Ал Кайда.

През 2008 американският политически анализатор Гарет Портър посочва, че три седмици след 11 септември 2001 тогавашния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд дефинира като официална военна цел отстраняването на Садам Хюсеин със сила, както и последващото сваляне на режимите в Иран, Сирия и други държави в Близкия Изток. Това се съдържа в документ, изготвен от заместника на Ръмсфелд Дъглас Фейт, относно плановете за военни действия в Ирак. В него висши американски военни подкрепят идеята САЩ да прекроят картата на Близкия Изток посредством военна интервенция.

От друг документ на Държавния департамент по отбраната става ясно, че американските планове за военна интервенция в тези държави не са свързани с тяхната (реална или въображаема) подкрепа за тероризма. В него се отбелязва, че Департаментът по отбраната ще се стреми да изолира съответните държави и да „отслаби, намали или разруши” техния военен потенциал, като за целта може да използва дори оръжия за масово поразяване. Документът е предоставен на Белия дом само две седмици след като Буш одобрява военната операция на САЩ в Афганистан, насочена срещу Бин Ладен и режима на талибаните.

В продължение на години САЩ и някои техни съюзници от НАТО съзнателно влошаваха ситуацията в „Големия Близък Изток”, въоръжавайки екстремистките групировки в Либия, както и в близост до сирийските граници. През август 2011 говорителят на Белия дом Джей Карни заяви, че сирийският президент Башар Асад е виновен за „ужасните действия” в страната и, че Сирия ще бъде по-добра без него. Междувременно, президентът Обама и други служители от неговата администрацията публично бяха обявили, че Асад е „загубил легитимност” и би следвало да даде ход на демократични промени в Сирия или да се оттегли.

По същото време бомбардировките на НАТО вече бяха ликвидирали Либия като единна държава, САЩ на практика водеха война в Сомалия и се опитваха да оправдаят евентуална бъдеща война срещу Иран и Ливан. Обяснение за тези широкомащабни американски военни действия в Средния Изток дават множество публикации в медиите.

През март 2013 британският Telegraph изнася данни, че САЩ и някои техни европейски съюзници въоръжават сирийските бунтовници, като за целта са организирали въздушен мост през Загреб. В статията се твърди, че по искане на САЩ със 75 полета, финансирани от Саудитска Арабия, на бунтовниците е било изпратено над 3 000 тона различно въоръжение. Същият месец и New York Тimes признава, че ЦРУ подпомага арабските правителства и Турция, които подкрепят ислямистката опозиция в Сирия доставяйки по въздуха в Йордания и Турция оръжие за нея.

Според споменатия по-горе Тони Карталучи, помощта за ислямистите в Сирия от страна на САЩ, НАТО и някои арабски държави не оставя съмнение, че описаната през 2007 от Хърш и обявена от мнозина за „конспиративна” теза, в действителност се осъществява като съвсем реален план. САЩ не отричат, че въоръжават и екипират „умерените” сирийски опозиционери със стотици милиони долари. Тази американска помощ обаче попада у свързаните с Ал Каида терористични групи като Ан-Нусра и Ислямска държава, които постепенно изместват т.н. „умерени”, понеже последните никога не са били сериозни противници на Асад. През 2014 вече беше очевидно, че Ислямска държава (ИД) действа по цялото протежение на сирийско–турската граница, където ЦРУ от години провежда „мониторинг” и доставя въоръжение на „умерените” противници на режима в Дамаск.

Заключение
Сред анализаторите преобладава становището, че навремето американският президент Буш използва трагедията от 11 септември 2001 като повод за изпращането на американската военна машина в региона на Големия Близък Изток. Изкуствено създадената опасност от международния тероризъм позволи на САЩ да направят това сравнително бързо и безпрепятствено, като дори бяха подпомогнати в това отношение от международната общност. Постепенно американската администрация започна да игнорира Афганистан и пренасочи вниманието си към Ирак. Впрочем, още преди да започне войната срещу Ирак в САЩ вече са разработени планове, касаещи бъдещето на Сирия, Ливан, Иран, Саудитска Арабия и Египет.

Идеята за преначертаване на границите в региона води до неговата дестабилизация, което днес вече е факт. Досегашното развитие на събитията в Близкия Изток и Северна Африка показва всичко друго, но не и намаляване на напрежението. Продължават опитите да се насажда непримиримо отношение и несъвместимост между отделните етноси и културни традиции в региона, което се очертава като приоритетна задача на тайните операции на спецслужбите. Разчита се на вековната омраза между шиити и сунити, между перси и араби, между кюрди, араби и турци и т.н.. В това направление работят и правителствата на някои държави в региона като Саудитска Арабия, Катар и Турция.

Тази американска политика цели също да подпомогне Израел за създаването на "буферна зона" около границите му и да улесни реализацията на проекта за „Нов Близък Изток”. Атаките на Израел към Ливан продължават и са в синхрон с англо-американските геостратегически планове за създаване на „Нов световен ред”. Окупацията на Ирак и обещанието за формиране на самостоятелна кюрдска държава спомагат за „балканизацията”, т.е. раздробяването на целия Близък Изток. Преди и по време на иракската война САЩ дадоха надежди на кюрдите, че впоследствие ще се върви към създаването на независим Кюрдистан. Това, разбира се, не може да стане без промяна на териториалната конфигурация, засягаща няколко държави от региона.

Идеята за балканизирането на Близкия Изток касае десет държави, които ще бъдат засегнати от реализацията и в една или друга степен. Това са Турция, Иран, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Армения и Грузия. Почти сигурно е, че Афганистан също ще се почувства засегнат. Две от тези страни – Турция и Иран - са ключови регионални геостратегически играчи, но в същото време и двете имат проблеми с етническото напрежение на собствената си територия. Дестабилизирането на която и да било от тях (да не говорим и за двете) ще повиши напрежението в целия регион до неконтролируема степен.

През септември 2006 прословутата карта на Ралф Питърс за бъдещия „Нов Близък Изток” беше дискутирана във Военния колеж на НАТО в Рим. Това провокира острата реакция на Турция, в лицето на тогаващния началник на Генералния щаб генерал Яшар Буюканът. Той изрази протестите на турската страна заради показването на тази карта, по време на срещата си с председателя на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ Питър Пейс. Впрочем, от американска страна не бяха положени кой знае какви усилия за успокояванено на Анкара. Между другото идеята на Питърс беше дискутирана в Националната военна академия на САЩ още преди официалното й представяне пред натовските среди в Рим.

В унисон с изразеното от Бжежински становище, че основни стълбове на стабилността в региона са Турция и Иран, Белият дом възприе тезата, че генерирането на хаос в Близкия Изток е предпоставка за преначертаване границите на държавите в региона и реализация на проекта "Нов Близък Изток”. Смята се, че това ще укрепи англо-американските позиции в Близкия Изток и Централна Азия.

Преначертаването на границите и парцелирането на Близкия Изток и на Източното Средиземноморие, от бреговете на Ливан и Сирия до Анадола, Персийския залив и Иранското плато ще помогне за постигането на дългосрочни икономически, стратегически и военни цели на САЩ, Великобритания и Израел в региона. Реализацията на този геополитически проект може да стане чрез разгръщането на мащабни военни действия в Близкия Изток.

Основната цел на тези военни действия е разделянето на Ирак и преформатирането на целия близкоизночен регион и тъкмо това наблюдаваме в момента. С началото на войната срещу Саддам Хюсеин съдбата на Ирак беше предопределена. Той трябваше да престане да съществува като самостоятелно държавно образувание. Планът за разделянето на страната беше разработен в Пентагона повече от десет години преди практическата му реализация и крайната му цел бе именно ликвидирането на иракската държава.

Ирак, който преди войната беше централизирана държава, сега е в състояние на перманентна гражданска война, поради непримиримата вражда между отделните части на неговото население: сунити, шиити и кюрди. В своите планове Белият дом вероятно все още вижда Ирак, разделен поне на три части, като самостоятелни квазидържави – в района около Багдад и на юг от него - населен от шиити, сунитски район на северозапад и кюрдски анклав, който от години се стреми към независимост. Според експерта по Близкия Изток Дариус Наземроая, който анализира развитието на "арабската пролет" още от самото и начало, разделянето на Ирак на три отделни държави е част от далеч по-мащабен процес за преначертаване картата на Близкия Изток.

В Ирак бяха унищожени не само армията и полицията, но и всички институции, гарантиращи съществуването на една самостоятелна държава - системата за образование, всички важни инфраструктури, като пътища, мостове, електростанции, водоснабдителни мрежи, музеи, училища и т.н. Този процес закономерно даде отражение върху развоя на събитията в региона и беше важна предпоставка за избухването на гражданската война в Сирия.

Лобистите на проекта „Нов Близък Изток” и преначертаването на границите в региона не отчитат обаче, основните причини, пораждащи конфликтите в региона. Почти всички те са следствие от сбърканата политика на Запада, която стимулира вътрешното насилие, разделението и етническото напрежение. Разбира се, от години насам това се наблюдава не само в Близкия Изток, но този път мащабите и целите наистина имат геополитически измерения.

Събитията в Ирак и Сирия са сред многото примери за последиците от англо-американската стратегия „разделяй и владей”, която днес може да се формулира и като „раздробявай на части и контролирай”. Тези примери наистина са безброй и могат да се видят в Африка, Латинска Америка, кавказките републики, Афганистан, Либия и дори Европа, където от бивша Югославия бяха създадени седем отделни мини държави – Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Словения, Черна Гора и Косово.

За опасността от генерирането на контролиран от САЩ хаос в региона на Близкия Изток и в други точки на света предупреждаваха мнозина политически наблюдатели и държавници. Още през 2003 британският Guardian цитира тогавашния президент на Египет Хосни Мубарак, че евентуална военна атака срещу Ирак “ще отвори вратите на Ада” в Близкия Изток. Тази позиция ускори свалянето на самия Мубарак, в резултат от поредната цветна революция в рамките на "арабската пролет", осъществена осем години по-късно.


В интервю за Canadian Challenger професор Джон Макмъртри отбелязва, че подобни проекти за регионална дестабилизация и смяна на режимите се реализират там, „където има държава с независимо управление и тя притежава енергоносители, финанси, селско стопанство или други стратегически ресурси, които все още не са попаднали напълно под контрола на транснационалните корпорации (ТНК)”.

Самият Пол Уолфовиц признава, че причина за дестабилизацията им е, че тези държави „плуват върху море от петрол”. Показателно е също, че преди Кондолиза Райс да стане държавен секретар на САЩ и като такъв да убеди президента Буш да стартира реализацията на плана за преформатиране на Близкия Изток, тя беше в Борда на директорите на Chevron. Впрочем, ролята и (както и тази на бившия вицепрезидент Дик Чейни) в американската енергийна политика отдавна е обект на дискусии.

Друга основателна причина за смяната на конкретен режим е стремежът му да провежда независима национална политика (пример за това е случилото се в остатъчна Югославия и Украйна). В Близкия Изток западният стил на демокрация започва насилствено да се налага само в онези държави, които не приемат политическите изисквания на Вашингтон. Саудитска Арабия и монархиите от Залива са примери за крайно недемократични държави, но с тях САЩ нямат проблеми, понеже те са традиционни техни съюзници в рамките на англо-американската сфера на влияние.

И така, прекрояването на границите в Близкия Изток е целенасочена политика, провеждана под лозунга за борба с „организирания международен тероризъм”. Тя обаче, на практика води до засилване на терористичната дейност, което също е предварително планирано. Настъпилият вакуум в управлението на региона създаде условия в него да се появят нови радикални ислямистки и терористични формирования. Тяхното деструктивно поведение и жестокостите им се стовариха предимно върху християнското население в региона, което в по-голямата си част е православно. Това също никак не е случайно.

Крайната цел на проекта „Нов Близък Изток” е подготовката на условия за интервенция в Иран. Вероятно именно това обяснява войнствената политика и твърдата позиция на Техеран, който стана пречка за осъществяването на проекта още в неговото начало. Впрочем, прекрояването на региона е крайно нежелателна и за Русия, тъй като действията на терористите и радикалния ислям ще се пренесат по нейните граници.

В  края на октомври 2015 председателят на Обединения комитет на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ Джозеф Дънфорд заяви, че Вашингтон ще прекрати помощта си за Ирак, ако Багдад се обърне за помощ към Москва в борбата си срещу Ислямска държава. Според Дънфорд, „САЩ няма да могат да провеждат операции в Ирак, ако там едновременно действат и руснаците”. Ден по късно, официалният представител на Държавния департамент на САЩ Марк Тонер обяви становището на американската администрация, че „на сирийския режим не може да се вярва и той не е способен да участва в каквито и да са коалиции против ИД”.

Според американските медии, това поставя Ирак в сложна ситуация понеже „управляващата коалиция в страната и мощните шиитски групировки поддържат идеята за руска подкрепа от въздуха”. В подобно положение е и Иракски Кюрдистан, тъй като президентът на кюрдската автономия Масуд Барзани заяви на 17 октомври, че „най-добри резултати” в борбата с ИД могат да се постигнат ако „Русия и международната коалиция започнат да координират своите усилия”. Сирийските кюрди също са поставени под натиск, след като лидерите им подкрепиха руските въздушни удари срещу ислямистите и възнамеряват да открият в Москва свое представителство.

Новото развитие на събитията може да накара САЩ да загубят интерес към създаването на „Голям Кюрдистан”. В същото време Москва се нуждае от помощта на кюрдите за повишаване на ефикасността на операциите си срещу ИД.

Турция също е изправена пред труден избор. Тя осъществява масирани бомбардировки срещу кюрдските отряди, които се сражават с ИД на територията на съседните Ирак и Сирия. Анкара изигра ключова роля за разпалването на гражданската война в Сирия и няма интерес да действа активно против ИД по ред причини. В същото време Турция не може да не се съобразява с бъдещето на договорите за руски газови доставки от които определено се нуждае.

Действията на Русия в региона поставят в неудобно положение и Израел. От 2013 насам израелски самолети и артилерия нанесоха няколко удара по Сирия, обвинявайки Асад в опити да открие антиизраелски фронт заедно с Иран. След намесата на руските въоръжени сили на страната на Дамаск Израел вече ще трябва да координира с Русия бъдещите си стъпки по отношение на Сирия.

Както е известно, руската позиция беше изяснена от външния министър Сергей Лавров. Той заяви, че Кремъл оказва военна помощ на Сирия, Ирак и (след съгласуване с Багдад) и на иракските кюрди. Колкото до сирийските кюрди, те макар и формално все още са под юрисдикцията на Башар Асад. Руската позиция е за „обединяване на всички сили в борбата с ИД”, докато тази на САЩ е за премахването на Башар Асад.

Вашингтон има причина да не подкрепи създаването на единна антитерористическа коалиция с участието на Русия. Преди време президентът Обама призна, че руската намеса е провалила първоначалните планове на САЩ в Сирия, където те са хвърлили много средства и усилия.

Ако САЩ и Турция продължат да са заинтересовани от съществуването на ИД това ще породи сериозна заплаха за Русия и за много други държави от континента. Бежанците ще станат десетки милиони, а в Дамаск, където някога се е появило християнството, ще бъде установен „халифат”. Подобно развитие на събитията поражда опасност и за Саудитска Арабия и Катар, които продължават да се изявяват като главни спонсори на ИД. Промяната на положението в Ирак ще означава поява на режим, който ще заплаши сегашните им позиции в региона.

С действията си в Близкия Изток САЩ предизвикаха редица големи държави да насочат вниманието си към него и неговото бъдеще. Дестабилизацията на региона целеше създаване на антируска коалиция на Запада с някои арабски държави. Това се разбира от Русия, Китай, Иран, Турция и дори Индия. Те не могат да останат неми свидетели на подобно прекрояване на границите в непосредствена близост до тях или (в турския и иранския случай) на собствените им граници. Още повече, че освен за територии в случая става въпрос и за сериозни икономически интереси. Като цяло Близкият Изток е богат на енергоносители, както и на ценни минерали, включително и злато.

Дори и днес икономическото развитие на региона генерира напрежение относно правата за разработка и експлоатация на енергийните ресурси в Близкия Изток и басейна на Каспийско море. Те не засягат само националните интереси на държавите от региона и извън него, но и тези на транснационалните корпорации. Всичко това се съпровожда с управленски вакуум и нестабилност в целия Близък Изток. Надеждата да бъде избегнат голям военен сблъсък идва единствено от осъзнаването от страна на Русия, САЩ и Китай, какво може да донесе подобно развитие за бъдещето на света.


Впрочем, в Пентагона винаги са били наясно, че дестабилизацията на Ирак ще породи ефект на „снежната топка” в целия регион, но за разлика от египетския президент американските военни не се опасяват от подобно състояние на хаос, а просто го планират като верижна реакция със сходни последици и за няколко други държави в региона.

Източник: geopolitica

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.