Ads Top

Шарл дьо Гол и златния резерв на САЩ


Генерал де Гол не е бил бизнесмен и няма икономическо образование, но именно той е направил най-шумната сделка в историята на световните финанси, превърнала парите в хартия 
През пролетта на 1965г. в Ню йоркското пристанище пуска котва френски кораб. Така започнала една война. Корабът не е бил боен, но в трюмовете му се намирало оръжие, с помощта на което Париж се надявал да постигне победа във финансовата схватка с Америка. Французите докарали в Щатите доларови купюри на стойност 750 милиона с цел да получат за тях ,,живи пари" - тоест злато. Това бил само първия транш, предявен за обмяна пред Федералната резервна система на САЩ. По-нататък процесът нямал спиране. Форт-Нокс, където се съхранявал американския златен запас, в края на краищата не издържал на потока хартиени парични знаци и златният стандарт паднал.

От всеобщо мерило за стойността парите се превърнали във виртуална разчетна единица, не обезпечена в по-голямата си част с нищо, освен с доброто име на един или друг глава на централната банка, чийто подпис стои на банкнотите. И виновен за всичко това бил един човек - Шарл Андре Жозеф Мари де Гол.

Президентът на Франция, между другото, изобщо нямал намерение да разбива златния стандарт, обезпечаващ устойчивостта на световната финансова система. Напротив - плановете му били да закрепи златото, а не долара в ролята на всеобщ еквивалент.

Всичко започва на 4 февруари 1965г., ,,Трудно е да си представим, че може да има какъвто и да било друг стандарт, освен златото." - посещавал журналистите на своя традиционен брифинт в Елисейския дворец президентът на Френската република. - ,,Да, златото не се променя: то може да бъде на слитъци, кюлчета, монети; то няма националност, то отдавна и целия свят се приема като неизменна ценност. Несъмнено и днес стойността на всяка валута се определя на основата на преки или косвени, реални или предполагаеми връзки със златото".

Генералът със своя характерен маниер - бавно и важно - четял от записки, но по всичко се чувствало, че текстът му е познат и близък до всяка запетая. Де Гол обхванал с поглед над очилата си пълната зала на Елисейския дворец и продължил със сух, обработен глас: ,,В международния обмен най-висшия закон, златното правило, тук е уместно да кажем ,,правилото, което трябва да възстановим", това е задължението за обезпечаване на равновесието на платежния баланс в различните валутни зони посредством действителни разплащания със злато".

Веднага щом създателят на Петата република свършил речта си, представители на пресата се втурнали към телефонните апарати извън залата. Всички разбирали: току що официално е обявена война. Война на долара. Де Гол предлагал да не се признава следвоенното преустройство на финансовия свят в полза на долара в качеството на основна валута. Призовавал да се върне старата предвоенна система в международните разплащания. Другояче казано, да се върне класическият златен стандарт, когато всяка валута има реална стойност ако е обезпечена със злато.

,,Старецът окончателно се е побъркал" - ахнал президентът на САЩ Линдън Джонсън в Белия дом, когато му донесли изпратената от посолството в Париж депеша с отчет за пресконференцията на де Гол.

Американците, разкъсани между войната във Виетнам и проблемите в Карибския басейн, се надявали, че антидоларовата риторика на френския лидер ще остане само на думи. Нали сам казвал: ,,Политикът до такава степен не вярва на думите си, че винаги се удивлява, когато околните го разбират буквално"? Но този път нещата се подреждали другояче. Генералът, откровено тъгуващ по имперското минало на Франция, се готвел за ,,златен Аустерлиц".

Само времето го притискало. Шарл де Гол скоро навършвал седемдесет и пет години. Той не се съмнявал, че през декември 1965г. французите ще го преизберат за цели седем години, за пръв път през пряко всеобщо гласуване. Нито един президент на Франция никога не е имал такива широки пълномощия като него, нагодил конституцията за своя немалък ръст. По-късно генералът ще признае: ,,Когато исках да науча какво мисли Франция, аз питах себе си". Но това ще стане по-късно, когато вече е извън властта. А сега той трябвало да се възползва решително то тази си безгранична власт, за да отвоюва за Франция място под икономическото слънце.

Златната треска
Жозеф Кайо, бившият министър на финансите в един от кабинетите на Жорж Клемансо, веднъж разказал на де Гол анекдот. На аукциона ,,Друго" в Париж била изложена за продажба картина на Рафаел. Арабинът, за да вземе шедьовъра, предложил нефт, руснакът - злато, а американецът надувайки цената, предложил за картината пачка стодоларови банкноти и я купил за 10 хиляди долара. ,,Къде е уловката тук?" - удивил се де Гол. ,,Ами в това," - отговорил ексминистъра, преминал заради своя бурен живот и през затвора, и през слава, - че американецът купил Рафаел... за три долара. Стойността на хартията, на която  е напечатана една стодоларова банкнота, е само три цента".

Три Цента! Само формално са златни... Желанието на Вашингтон еднолично да контролира световния валутен пазар било наложено на всички страни през Втората световна война. Разработката на схемата за глобална валутна система била започната от англо-американски експерти през април 1943г. Световната война била в разгара си. Икономическата страна на всемирната касапница се свеждала в същността си до потоци злато, стичащи се към американската хазна по програмите ленд-лиз. За доставките на оръжие, машини, метали и хранителни продукти Великобритания, СССР и другите участници в антихитлерската коалиция трябвало да плащат на Америка със злато, той като в условията на войната банкнотите практически не стрували нищо.

Ето няколко числа. През 1938г. златния запас на САЩ бил 13 000 тона. През 1945г. - 17 000 тона. А през 1949г. - 21 800 тона. Абсолютен рекорд!

70% от всички световни златни резерви на този етап. Съответно именно доларът станал еквивалент на скъпоценния метал, само тази валута била напълно обезпечена със злато. През 1944г. англичаните и австралийците напълно изчерпали своите златни резерви. Само Сталин продължавал да изпраща към сейфовете във Форт-Нокса злато, добито от находищата в Магадан и Колима. И така продължило до седемдесетте години, когато СССР успял да изплати на Вашингтон последните дългове по ленд-лиза. Изплатил ги, ще повторим изключително със злато.

Де Гол с неговата ,,слонска памет" (изразът е на самия генерал) не бил забравил тази информация. От секретния доклад на известните икономисти Робер Трифен и Жак Рюеф, подготвен през 1959г., генералът знаел и за това, че принуденото участие на Франция в така наречения ,,Golden pool" я разорява. Това е международна структура, създадена под егидата на Федералната резервна банка в Ню-Йорка от централните баки на седем западноевропейски страни, в това число и Франция, и действаща чрез Английската банка. Тя не само поддържала в интерес на златото на ниво 35 долара за унция (в унцията има малко повече от 31 грама), но и търгувала със злото, отчитайки се всеки месец пред американските финансови власти за свършената работа. Ако бил увеличен обема на реализираното злато, участниците в пула връщали на американците злато от своите запаси. А ако пулът бил купил повече злато, отколкото бил продал, разликата се разпределяла в унизителното съотношение:  половината отивала при американците, половината - при всички останали. От нея французите получавали само 9 процента. Експертите доложили на де Гол, че загубите на европейците от дейността на Златния пул вече са повече от 3 милиарда долара.

Естествено, генералът не могъл да се примири със „златното статукво“, юридически оформено на Бретон-Вудската конференция на ООН през 1944 година. Не го устройвал и уставът на Международния валутен фонд (МВФ), скроен по американските предпочитания. „Невъзможно е да се управлява при наличието на „но“ – отсичал де Гол. Доларът, в качеството си на натрапен еквивалент на златото, бил за него това противно, дразнещо „но“. Повече така не можело да продължава: „Докато западните страни от Стария свят са подчинени на Новия свят, Европа не може да стане европейска…“ И като човек, който повече от всеки друг на света умее да казва „Не!“ на нацисти и комунисти, на колаборационисти и съюзници, на началници и подчинени, се отправил на „кръстоносен поход“ към Форт-Нокс.

Трюмът с банкнотите
„Генералът беше свързан с американските президенти с една стара и доста своеобразна „дружба“ – разказал пред кореспондент на „Итоги“ малко преди смъртта си Пиер Месмер, един от близките съратници на де Гол, бивш премиер-министър и министър на отбраната на Франция. – Де Гол не можа да прости на Айзенхауер, че имал намерение да стане военен губернатор на Франция. Даже бил донесъл със себе напечатани в Америка специални банкноти… Не по-добре се развиха и отношенията с Кенеди. Де Гол виждаше в него мамино синче, лекомислено парвеню. Единственото достойнство, което генералът виждаше у младия президент на САЩ (съвсем сериозно!) беше Жаклин, неговата жена-французойка“.

Има много несъчинени истории, които французите разказват за срещите на де Гол с Кенеди! Ето една от тях, разказана от Константин Мелник, бивш съветник на де Гол по безопасността и разузнаването.

По време на визита на Кенеди в Париж предложили на генерала да покани американския колега на лов в гората Рамбуйе под Париж.

– И какво ще ловува Кенеди? – удивил се де Гол.
– Фазани, мой генерале.
– О, това ще бъде братоубийствена касапница!..

Той наричал Кенеди „гимназист“, а Джонсон още по-бичуващо – „касапин“. Генералът знаел, че предизвиква раздразнение у американския истеблишмънт, особено след като Франция форсирала развитието на собствената си програми за ядрено въоръжение в началото на шестдесетте. През януари 1963 година де Гол отхвърли „многостранните ядрени сили“, създавани от Пентагона. А после изведе атлантическия флот на Франция извън командването на НАТО. По това време под американско командване оставали само две френски дивизии вместо уговорените някога четиринадесет. Впрочем, американците не се и досещали, че това е само началото!

През 1965 година де Гол официално предложил на своя американски колега Линдън Джонсон да обмени със злато 1,5 милиарда налични долари от френските държавни резерви: „Нали американската валута е обратима до момента, в който притежателите ѝ не изискат тази обратимост?“ Вашингтон напомнил, че подобна акция на Франция може да бъде оценена от Щатите като неприятелска, с всички произтичащи от това последствия. „Политиката е прекалено сериозно занимание, за да бъде оставено в ръцете на политиците.“ – парирал генерал и обявил излизането на Франция от военната организация НАТО.

По-нататък с американците общували главно парижките финансови специалисти. „Всички формалности са спазени. Представител на Банката на Франция е готов още сега да изиска половината от назованата сума от хазната на САЩ. Парите са доставени.“ – гласи пристигналата във Вашингтон официална депеша от Париж. Съгласно правилата на Златния пул обменът може да стане само на едно място – американската хазна. В трюма на първия френски „паричен“ параход чакали разтоварването си 750 милиона долара. При обменен курс 1,1 грама злато за долар бягството от американската валута се оказвало за Париж доста резултатно. 825 тона жълт метал – това не е шега. А на подход в пристанището бил и втория параход със същата сума на борда. И това било само началото. До края на 1965 година от 5,5 милиарда долара във френските валутни резерви в долари останали не повече от 800 милиона.

Разбира се, де Гол не „повалил“ долара сам. Но френската валутна интервенция създала опасен за Америка прецедент. След непредсказуемите французи усърдните немци също започнали да напират да обменят долари за златни кюлчета. Само че те действали по-хитро от праволинейния генерал. Пред ръководството на Белия дом федералният канцлер Людвиг Ерхард, професор по икономика и убеден монетарист, демонстративно осъдил французите за „вероломството“. А под сурдинка събрал доларите от хазната на бундесрепубликата и ги сложил пред чичо Сам: „Нали сме съюзници? Обменете ги, нали обещахте!“ При това сумата била няколко пъти по-голяма от френските 1,5 милиарда. Американците били поразени от тази наглост, но били принудени да обменят „зелените банкноти“ за злато. И оттук нататък започнали да пристигат и представители на централните банки на други страни (Канада, Япония…) и да заявяват предпочитанията си към реалните ценности. Тогавашните съобщения за състоянието на златния запас на САЩ приличат на фронтови сводки за понесените в боевете загуби. През март 1968 година американците за първи път ограничили свободния обмен на доларов срещу злато. Към края на юли 1971 година златният запас на Америка достигнал пределно ниско, според мнението на властите на САЩ, ниво – по-малко от 10 милиарда долара. И тогава се случило това, което е известно в историята като „Никсън-шок“. На 15 август 1971 година президентът на САЩ Ричард Никсън обявил по телевизията за пълната отмяна на златното обезпечение на долара. На МВФ му оставало само да съобщи, че от януари 1978 година на Бретон-Вудските договорености им е заповядано да живеят дълго. Емисията на световните започва да се произвежжда на принципа нафинансовата пирамида, без ограничения и противотежести.

Златния шок
Между другото, от този златен шок Америка още не се е съвзела. По данни на Световния съвет по златото, САЩ си остават най-крупния собственик на жълт метал – техните запаси за 2003 година превишават 8,2 хиляди тона. Но до възстановяването на онзи запас, който Щатите имали в периода на разцвета на златния стандарт, има още много. Впрочем, де Гол не постигнал целите, които си бил поставил, замисляйки широкомащабния обмен на долари срещу злато. Благородният метал излязъл от международните разчети, а доларът останал. С отмяната на златния стандарт доларът се превърнал в основна резервна валута, на практика заменил златото в качеството му на всеобщ еквивалент. Замяна, която не била съвсем адекватна. За разлика от златото доларът се колебае съществено.

Аналитиците на банката Merrill Lynch са преброили няколко доларови кризи – през 1977-1978, после през 1987-1988, 1990 и през 1994-1995 години. Сега ситуацията с долара е още по-лоша поради появяването на нов претендент за ролята на основна световна валута – еврото. През 2007 година доларът загуби повече от 10 процента от своята стойност спрямо кошницата със свободно конвертируемите валути. Еврото поскъпна спрямо долара на 12,5 процента, превишавайки неотдавна нивото 1,5 долара за евро.

Впрочем, системата засега работи. Администрацията на президента САЩ Джордж Буш, даже оказвайки се в плен на търговския и бюджетен дефицит, заставя целия свят да плаща американските дългове. Почти всяка година Конгресът на САЩ е принуден при разглеждането на бюджетните законопроекти да повишават тавана на националния дълг, достигнал вече 9 трилиона долара. Структурните проблеми нарастват, все повече пари са нужни. И те засега постъпват в американската икономика.

За Вашингтон е изключително важно страни с излишък на валута, преди всичко Китай, Япония и Русия, да продължат да купуват в големи обеми дълговите задължения на САЩ. Тоест безцелно да трупат и трупат долари. Вече доларовите резерви на трите гореспоменати страни са толкова големи, че с тях не може да се купи нищо – няма да стигне и всичкото злато по света. А да придобият, да речем, промишлени предприятия в САЩ чуждите държавни структури не могат – американският закон не позволява. Налице е тенденция, когато растящият държавен дълг на Америка обезценява валутните резерви на другите страни и ги заставя да финансират американския дефицит. В същото време Европа и страните в Азия не са заинтересовани от глобален финансова криза, и затова централните банки на тези страни се стараят да поддържат САЩ, изкупувайки всички нови дългови задължения.

Но, за разлика от златния стандарт, виртуалната парична система е доста по-неустойчива. Много централни банки целенасочено намаляват частта на американските ценни книжа в своите резерви, и тази тенденция едва ли може да бъде спряна. Доларът все още продължава да е условна мярка за стойността, бидейки при това и национална валута на САЩ. И това съдбоносно противоречие става все по-усещащо се. Така, по време на криза всички ресурси могат да бъдат хвърлени или за укрепването на долара като потенциален златен еквивалент (но тогава се влошава ситуацията в американската икономика), или за поддръжка на американската икономика чрез вливане на евтини долари (но тогава започва да се руши световният еквивалент за стойността. Президентът-республиканец Буш е изолационист и той се застъпва за долара като национална валута. Това означава, че идеята за долара като единна мярка за стойността окончателно отива в небитието. Възможно е да се наложи да се връщаме към някакво подобие на златния стандарт, като мерило за стойността ще бъде, да речем, осреднената „кошница с валути“. Или да се изобретят нови универсални пари, например, вземайки за основа единица енергия.

…А всичко започнало от сделката, която наложил на американците амбициозният генерал де Гол. Когато срещата с френския президент завършила, Линдън Джонсон с облегчение въздъхнал и признал: „С този човек в Америка се асоциират само неприятности“. Той знаел какво говори: Джон Кенеди е убит на 22 ноември, в рожденния ден на Шарл де Гол.
Източник: bultimes

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.