Ads Top

Съвет за външна политика (CFR) - Част 1


Глобализмът не е започнал с Трилатералната комисия. Концепцията за единна световна общност датира много преди ХХв., но се концентрира в дядото на съвременните американски тайни общества - Съвета за външна политика (CFR)

Съветът започва като израстък от серия срещи, провеждани по време на Първата световна война. През 1917г. в Ню Йорк полковник Едуард Мандел Хаус - довереният съветник на президента Удроу Уилсън - събира стотина видни мъже, за да обсъждат следвоенния свят. Наричайки се ,,Разследването", те правят планове за мирно споразумение, което в крайна сметка се развива като прочутите ,,четиринадесет точки" на Уилсън, които той представя за пръв път на Конгреса на 8 януари 1918г. Те са глобалистки по природа, изисквайки отстраняването на ,,всички икономически бариери" между страните, ,,равенство на търговските условия" и формиране на ,,обща асоциация на народите".

Полковник Хаус, който веднъж се описва като марксист-социалист, но чиито действия отразяват повече Фабианов социализъм, е автор на книга от 1912г., озаглавена ,,Philip Dru: Administrator" (,,Филип Дрю: администратор"). В този труд Хаус описва ,,конспирация" в САЩ с цел основаване на централна банка, прогресивен данък общ доход и контрол върху двете политически партии. Две години след публикуването на тази книга две, ако не и всичките три от литературните му цели са осъществени на практика.

В края на 1918г. патовото положение на Западният фронт и влизането на Америка във войната принуждава Германия и Централните сили да приемат условията за мир на Уилсън. Последвалата Парижка конференция от 1919г. води до суровия Версайски договор, който принуждава Германия да изплаща тежки репарации на Съюзниците. Това съсипва икономиката на Германия, водейки до депресията и в крайна сметка издигането на Адолф Хитлер и неговите нацисти.

На Парижката мирна конференция присъстват президентът Удроу Уилсън и най-близките му съветници - полковник Хаус, банкерите Пол Варбург и Бернард Барух и почти двадесет и четирима членове на ,,Разследването". Присъстващите на конференцията прегръщат мирния план на Уилсън, включително основаването на Лигата на нациите. Същевременно според американския закон договорът трябва да се ратифицира от американския Сенат, който не го прави, очевидно изпитвайки недоверие към всяка наднационална организация.

Непоколебим, полковник Хаус и британските и американските делегати на мирната конференция се срещат в хотел ,,Мажестик" в Париж на 30 май 1919г. и решават да основат ,,Институт по международните работи" с един клон в САЩ, а друг - в Англия. Английският клон стават ,,Кралски институт за международна политика". Този институт трябва да ръководи общественото мнение към приемане на единно световно правителство, или глобализъм.

Американският клон е регистриран на 21 юли 1921г. като Съвет за външна политика (CFR). Той е настроен над съществуващ, но твърде сив нюйоркски вечерен клуб със същото име, създаден през 1918г. от видни банкери и адвокати за дискусии на търговията и международните финанси. Член II от новия устав на (CFR) гласи, че всеки, който разкрие подробности от срещите на (CFR) в противоречие с правилата на Съвета, може да бъде изключен и това квалифицира (CFR) като тайно общество.

Тази потайност старателно се пази от основните медии на Америка. ,,Анализатори на съветската преса казват, че Съветът изниква по-редовно в ,,Правда" и ,,Известия", отколкото в ,,New York TImes"" - отбелязва журналистът Дж. Антъни Лукас през 1971г.

След 1945г. централата на (CFR) се разполага в елегантната Харолд Прат Хаус в Ню Йорк Сити. Сградата е дарена от семейство Прат от ,,Стандарт Ойл" на Рокфелер. Имението с боядисаните френски прозорци, елегантни гоблеми и камини осигурява подобна на клуб атмосфера.

Характеризирането на (CFR) като ,,клуб на старите момчета" се подсилва от факта, че много членове принадлежат на други групи от каймака на Социалния регистър, например ,,Сенчъри Асосиейшън", клуб ,,Линкс", Университетския клуб и ,,Метрополитан Клъб" във Вашингтон.

В годишния доклад на (CFR) от 1997г. председателят на борда Питър Дж. Питърсин признава, че има ,,зрънце истина" в обвинението, че съветът е организация на ,,нюйоркския либерален елит", но заявява, че (CFR) днес ,,достига по-далеч в Америка", след като увеличаващ се брой членове сега живеят извън Ню Йорк и Вашингтон.

Членството само чрез покана в (CFR), първоначално ограничено до 1600 участници, днес наброява повече от 3300 души, представляващи най-влиятелните лидери във финансите, търговията, комуникациите и академията. Приемът е изключително дискриминиращ и болезнен процес: кандидатите трябва да бъдат предложени от член, да са подкрепени от друг член, да се одобрят от комитета по членството, да се пресеят от професионален екип и най-накрая да се одобрят от борда на директорите.

В опит за приспособяване към съвременния свят Съветът разширява членството си в началото на 70-те години, за да включи неколцина чернокожи и повече от десет жени. За да разшири влиянието си отвъд Източния бряг, (CFR) създава Комитети по външните отношения, съставени от местни лидери в градовете по цялата страна. Повече от 37 подобни комитета, състоящи се от около 4000 членове, съществуват в началото на 80-те години на ХХ век.

Сред първоначалните членове на (CFR) са полковник Хаус, бившият сенатор от Ню Йорк и държавен секретар Илайхю Рут, журналистът Уолтър Липман, Джон Фостър Дълес и Крисчън Хъртър, които по-късно служат като държавни секретари, и братът на Дълес Алън, който след това става директор на ЦРУ.

Президентът и учредител на (CFR), милионерът Джон У. Дейвид, е личен адвокат на финансиста Дж. П. Морган, а вицепрезидентът Пол Крават също представлява имението на Морган. Първият председател на съвета е Ръсел Лефингуел - един от партньорите на Морган. Тъй като повечето от най-ранните членове на (CFR) имат връзки по един или друг начин с Морган, може да се каже, че съветът е силно повлиян от интересите на Морган.

Финансирането на (CFR) е поето от банкери и финансисти като Морган, Джон Д. Рокфелер, Бернард Барух, Джейкъб Шиф, Ото Кан и Пол Варбург. Днес финансирането на (CFR) идва от големи корпорации като ,,Ксерокс", ,,Дженерал Моторс", ,,Бристол-Майерс Скуиб", ,,Тексако", и други, както и от немския фонд ,,Маршал", фондация ,,Макнайт", фонда ,,Дилиън", фондация ,,Форд", фондация ,,Ендрю У. Мелън", ,,Рокфелер Брадърс Фънд", фондация ,,Стар" и ,,Пю Черитабъл Тръстс"/

Според ,,Guide to Nonprofit Advocacy and Policy Groups" (,,Наръчник на застъпнически и политически групи с идеална цел") на Кепитал Рисърч Сентър членовете на борда на (CFR) са свързани с такива влиятелни организации като Комитета за икономическо развитие, Института за международна икономика, Комитета за отговорен федерален бюджет, тръста ,,Бизнес Ентърпрайз", Ърбан Инститют, Бизнес кръгла маса, Съвета за конкурентоспособността, Американската търговска компания, Националния съюз за бизнес, института ,,Брукингс", Форума за бизнес висше образование, Вашингтонския институт за Близкоизточна политика, Центъра за стратегически и международни изследвания, Уилдърнес Съсаяти и Американския съвет за формиране на капитал.

(CFR) играе ключова роля в американската политика през Втората световна война и журналистът Дж. Антъни Лукас отбелязва: ,,От 1945г. до 60-те години членовете на Съвета бяха в авангарда на глобалисткия активизъм на Америка".

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.