Ads Top

Съвет за външна политика (CFR) - Част 2 КРАЙ


В изявление за мисията през 1997г. официални лица на (CFR), чиито ,,редици включват почти всички минали и настоящи старши американски правителствени официални лица, занимаващия се с международните въпроси", заявяват, че съветът е просто ,,уникална членска организация и интелектуален център, който образова членовете и персонала да служат на нацията с идеи за по-добър и по-безопасен свят".

Критиците оспорват тази цел, отбелязвайки, че (CFR) има пръст във всеки основен конфликт през ХХв. Много автори разглеждат (CFR) като група от хора, целящи световна доминация чрез многонационален бизнес, международни договори и световно управление.

Дори вътрешните хора, изглежда, имат трудности да убедят приятелите си, че няма опити за конспиративен контрол. Адмирал Честър Уорд, пенсиониран съдия и главен адвокат на американския военноморски флот, както и отдавнашен член на (CFR), е цитиран да казва: ,,(CFR) като такъв не пише платформите на двете политически партии и не избира техните кандидати за президенти, нито пък контролира американската отбрана и външна политика. Членовете на (CFR) обаче като индивиди, действащи в съгласие с други индивидуални членове на (CFR), го правят."

Журналистът Лукас е съгласен, коментирайки, че дори ако човек отхвърли ,,опростенческото" диктаторско становище за (CFR), ,,трябва да признае, че влиянието тече и по много по-заплетени канали: лични връзки между хора, чиито пътища се пресичат отново и отново в съблекални, офицерски столови, клубове на преподавателите, конферентни зали в посолства, градински партита, зали за скуош и директорски съвети. Ако съветът има влияние - а доказателствата сочат, че той го има, - тогава това е влиянието, което членовете привнасят чрез такива канали."

Адмирал Уорд продължава, за да обясни, че една обща цел на членовете на (CFR) е ,,да се предизвика отказът от суверенитет и национална независимост на САЩ... Преди всичко те искат световния банков монопол от онази сила, която овладее контрола на глобалното управление" - добавя Уорд.

Той излага в подробности методите на (CFR) в книга от 1975г., написана в съавторство с Филис Шлафли и озаглавена ,,Kissinger on the Couch"  (,,Кисинджър на кушетката"). ,,След като управляващите членове на (CFR) решат, че американското правителство трябва да приеме определена политика, изключително мощната изследователска база на (CFR) е пусната, за да разработва аргументите - интелектуални и емоционални - в подкрепа на новата политика и да смущава и да дискредитира - интелектуално и политически - всяко противопоставяне" - обяснява той.

Общественото проявление на (CFR) е публикацията му ,,Foreign Affairs", наречена ,,неформално, гласа на американския външнополитически Истаблишмънт". Макар че поддръжниците на съвета твърдят, че ,,статиите във Foreign Affairs не отразяват никакъв консенсус на убежденията...", критиците контрират, че (CFR) сигнализира на членовете си за желаната политика чрез такива статии.

Дори тромавата ,,Encyclopaedia Britannica" признава: ,,Идеите, изразени пробно в това списание, често - ако да добре приети от общността на Foreign Affairs - се появяват по-късно като американска държавна политика или законодателство; евентуални политики, които се провалят на този текст, обикновено изчезват."

Алвин Москоу, съчувстващ биограф на семейство Рокфелер, пише по-целенасочено и заявява: ,,Толкова внушително е членството в Съвета, че в някои среди той се разглежда като ядрото на Истаблишмънта на Източния бряг. Когато става дума за външна политика, той е Източния Истаблишмънт. В действителност е трудно да се посочи и една основна политика в американските външни работи, наложена след (президента) Уилсън, която да е диаметрално противоположна на актуалния начин на мислене в Съвета за външна политика"

Съветът има два метода за предаване на мислите и желанията на вътрешния си лидерски кръг: редовни обедни или вечерни срещи, на които видни мислители и лидери от целия свят се обръщат към членовете на съвета, и работните му групи, които периодично представят подробни доклади със становища и предлагани мерки по даден въпрос, представляващ интерес.

Освен това Съветът предлага Корпоративни услуги, чрез които на компаниите-членки два пъти годишно се осигуряват вечерни брифинги с официални лица от правителството, например министъра на финансите или директора на ЦРУ. Бележитият автор Джон Кенет Галбрейт, който напуска (CFR) през 1970г., ,,заради скука", нарича такива неофициални разговори ,,скандал". ,,Защо бизнесмените трябва да бъдат информирани от правителствени официални лица за неща, които не са достояние на обществеността, особено след като това може да носи финансови предимства?" - разсъждава той.

Авторът Дж. Едуард Грифин е съгласен, че първоначално (CFR) като фасада на групата на Британската кръгла маса е доминиран от семейството на Дж. П. Морган. ,,Групата Морган постепенно беше заместена от консорциума Рокфелер, а листата на участващите фирми днес прилича на ,,Fortune 500"." - пише той през 1994г.

Един пример на доминирането на Рокфелер в (CFR) идва в началото на 70-те години, когато Дейвид Рокфелер прескача комитета по номинациите и предлага редакторския пост на ,,Foreign Affairs" на Уилям Бънди - бивше длъжностно лице в ЦРУ, което е от инструментално значени в преследването на Виетнамската война.

Демонстрирайки, че всяка американска държавна администрация след учредяването на Съвета е претъпкана с негови членове, консервативният журналист и изследовател на (CFR) Джеймс Перлоф отбелязва: ,,Историческите документи говорят още по-гръмогласно... До 1988г. четиринадесет държавни секретари, четиринадесет министри на финансите, единадесет министри на отбраната и десетки други шефове на федералните отдели са членове на (CFR)."

Почти всеки директор на ЦРУ след Алън Дълес е член на (CFR), включително Ричард Хелмс, Уилям Колби, Джордж Буш, Уилям Уебстър, Джеймс Улси, Джон Дойч и Уилям Кейси. ,,Много от членовете на съвета имат личен финансов интерес във външната политика" - отбелязва изследователят Лори Странд, - ,,защото тяхната собственост и инвестиции са пазени от Държавния департамент и армията (и ЦРУ)."

Много изследователи твърдят, че ЦРУ в действителност служи като сила за сигурност не само за корпоративна Америка, но и за приятели, роднини и братя в братството на (CFR). Възможно е това да е двупосочна улица. Според бившия изпълнителен помощник на заместник-директора на ЦРУ Виктор Маркети и бившия анализатор от Държавния департамент Джон Д. Маркс: ,,Влиятелният, но частен Съвет, съставен от неколкостотин от висшите политически, военни, бизнес и академични лидери на страната отдавна е основната ,,избирателна колегия" на ЦРУ в американската общественост. Когато агенцията има нужда от видни граждани, за да служат за фасада на частните й компании или за друга специална помощ, често се е обръщала към членовете на Съвета."

Членовете на (CFR), които заемат постове в правителството, обикновено водят и други колеги-членове. Когато членът на (CFR) Хенри Стимсън идва във Вашигнтон като секретар на войната през 1940г., води със себе си колегата член Джон Дж. Макклой като помощник-секретар по персонала. Макклой на свой ред играе ролята си през годините, за да въведе още членове на (CFR) в правителството. ,,Винаги когато имахме нужда от нов човек (за правителствен пост), просто прелиствахме списъка на членовете на съвета и се обаждахме в Ню Йорк", коментира веднъж Макклой, бивш председател на (CFR), председател на Чейс Манхатън Банк, ментор на Дейвид Рокфелер и самият той съветник по външната политика на шестима американски президенти.

Друг пример за влиянието на (CFR) може да се види в главоломното издигане на Хенри Кисинджър. През 1955г. Кисинджър е просто поредният неизвестен университетски преподавател, който посещава среща на Марийн Корпс Скул в Куонтико, Вирджиния, домакинствана от тогавашния помощник на президента по международната политика Нелсън Рокфелер. Тази среща е началото на дълго приятелство между двамата, кулминиращо в едни 50 хиляди долара, дарени на Кисинджър от Рокфелер. Кисинджър скоро е представен на Дейвид Рокфелер и други видни членове на (CFR). Чрез (CFR) той получава финансиране и достъп до висшите длъжностни лица от Комисията по ядрена енергия, трите клона на армията, ЦРУ и Държавния департамент. Той използва достъпа си, за да напише бестселъра ,,Nuclear Weapons and Foreign Policy" (,,Ядрените оръжия и външната политика"), в който твърди, че е възможно ядрената война ,,да се спечели". По времето на Никсъновата администрация Кисинджър е държавен секретар и продължава да е внушителна сила в световните дела.

Според публикуваните архиви Клинтъновата администрация е натоварена с повече от сто членове на (CFR), спомогнали за започването на Клинтъновите години. Членове на (CFR) са назначени за посланици в Испания, Великобритания, Австралия, Чили, Сирия, Южноафриканската република, Русия, Румъния, Япония, Корея, Мексико, Италия, Индия, Франция, Чехия, Полша, Нигерия и Филипините. Днес повече от 12 члена на Камарата на представители и на Сената са членове и на (CFR).

Писателят Робърт Антон Уилсън коментира: ,,Ако (CFR) имаше милиони членове, да речем като Презвитерианската църква, този списък нямаше да значи много. (CFR) обаче има само 3200 членове."

Заради своя Уолстрийт/банков произход и присъщата му потайност Съветът за външна политика е обект на ожесточени атаки от консервативните автори. Това обществено внимание води до създаването на по-малко секретната Трилатерална комисия.

Общественото съзнание за всепроникващото присъствие на (CFR) в управлението става толкова широко разпространено, че покойният Гари Алън, чиято книга върху глобалистките организации ,,Nore Dare Call It Conspiracy" (,,Никой да не смее да го нарича конспирация") се продава в повече от пет милиона екземпляра, независимо че беше пренебрегната от медиите на Истаблишмънта, коментира точно преди националните избори през 1972г.: ,,Всъщност нямаше и за пет стотини разлика (между кандидатите за президент). На гласоподавателите беше даден изборът между защитника на световното правителство то (CFR) Никсън и защитника на световното правителство от (CFR) Хъмфри. Само реториката беше променена, за да се заблуди публиката."

В призив за действие Алън повтаря предупреждението на много изследователи, които са подозрителни към мотивите на (CFR), когато пише: ,,Демократите и републиканците трябва да нарушат контрола на Вътрешните хора на съответните си партии. Типовете на (CFR) и техните лакеи, както и социално катерещи се опортюнисти-поддръжници трябва да бъдат поканени да напуснат, в противен случай трябва да напуснат Патриотите." Много изследователи на конспирацията днес виждат паралелна ситуация в изборите през 2000г., оформили се като надпревара между демократа Ал Гор и републиканеца Джордж У. Буш, като и двамата имат отдавнашни бизнес и семейни връзки с Уолстрийт и членовете на (CFR).

Авторът Перлоф предупреждава от християнска гледна точка, че се оформя монументална битка между Царството на Христа и ,,зло, единно световно правителство: царството на Антихириста... Много първенци на американския Истабшилмънт са се отдали на едната страна в този конфликт и това не е страната, препоръчвана от древните Свещени книги... Дали те са конспиратори, или не, дали съзнават или не крайните последствия от действията си, мощното им влияние е способствало за придвижването на света към апокалиптични събития."

Ясно е, че (CFR) е упражнявал силно влияние, ако не и пряк контрол върху американската политика от почти един век. В продължение на почти петдесет години обаче това влияние е споделено с друга тясно свързана потайна група - Билдербергите. (повече за ,,Билдербергите" ТУК)

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.