Ads Top

Стимул за Война


Както е през цялата история, нужда е провокация, за да се подбутне неподатливата общественост във война. Тази провокация е потъването на океанския лайнер ,,Луситания". Как е разигран този жесток акт, е интригуващо изследване на задкулисните манипулации.

Уинстън Чърчил във Великобритания, който е назначен за министър на флотата през 1911г., отчаяно иска Америка да се присъедини към Англия като съюзник. В една по-късна книга - ,,The World Crisis" (,,Световната криза") - той пише: ,,Маневрата, която води съюзник на бойното поле, е също толкова полезна, колкото и тази, която печели голяма битка".

При съществуващите правила на войната британските и германските бойни кораби трябва да дадат на екипажа на вражеските съдове възможност да избягат, преди да ги потопят. За подводниците това означава да излязат на повърхността и да предизвикат врага. През 1914г. Чърчил нарежда на британските търговски кораби да пренебрегват всяко предизвикателство, дори да контраатакуват, ако са въоръжени. Тази заповед принуждава командирите на немски подводници за защитата си да изстрелват торпеда, докато са потопени. Чърчил освен това нарежда на британските кораби да отстранят имената от корпусите си и да издигат знамена на неутрални държави, докато са в пристанищата.

Чърчил открито признава, че заповедите му са тактика за включване на други страни във войната. ,,Потопените подводници трябваше да разчитат все повече на подводни атаки, а следователно бяха подложени на по-голям риск от объркване на неутрални с британски кораби и от потопяване на неутрални екипажи, а по този начин и въвличане на Германия с други от Великите сили."

Точно такава ,,грешка" става на 7 май 1915г., когато командир на немска подводница торпилира британския лайнер ,,Луситания" на път от Ню Йорк към Ливърпул.

Близо 2000 души потъват заедно с кораба, включително 128 американци. Този акт събужда буря от антигермански чувства по целите САЩ, подклаждана от доминираната от Рокфелер-Морган преса.

Едва след години фактите за кончината на ,,Луситания" стават обществено достояние. Противно на твърденията на САЩ за неутралитет, корабът носи 600 тона пироксилин, 6 милиона патрона, 1248 сандъка с шрапнели плюс други военни материали. ,,Когато ,,Луситания напуска нюйоркското пристанище за последното си пътуване, корабът практически е плаващ склад за амуниции" - коментира Грифин. Според Колин Симпсън оригиналният манифест на кораба, отбелязващ тези оръжия, е скрит по заповед на Уилсън в архивите на Финансовото министерство.

Грифин освен това посочва, че ,,Луситания" е регистриран като въоръжен помощен кръстосвач от Британското адмиралтейство и е собственост на компания ,,Кюнард" - най-близкия конкурент на международния корабен тръст на Дж. П. Моргна, който включва двете най-големи линии на Германия заедно с британската линия ,,Уайт Стар". ,,През 1902г. Морган се опитва да овладее.... компания ,,Кюнард", но е блокиран от Британското адмиралтейство, което иска да запази ,,Кюнард" от чужд контрол, така че по време на война корабите й да бъдат вкарани за военни нужди, ако е необходимо" - пише Грифин.

Имперското германско посолство във Вашингтон, напълно наясно, че тонове военни материали се внасят от военната зона около Англия, настрана от напразните протести пред американското правителство, прави усилие да предотврати трагедията. Официалните лица от посолството се опитват да публикуват обяви в петдесет вестници на Източния бряг.

Обявата гласи: ,,ВНИМАНИЕ! Напомняме на ПЪТНИЦИТЕ, възнамеряващи да поемат на трансатлантическото пътуване, че Германия и нейните съюзници са във война с Великобритания и нейните съюзници, че зоната на войната включва водите около Британските острови, че в съответствие с официалното съобщение на Имперското германско правителство плавателните съдове със знамето на Великобритания или на някой от нейните съюзници подлежат на разрушение в тези води и че пътниците, плаващи във военната зона на кораби на Великобритания или нейните съюзници, го правят на собствен риск".

От петдесетте вестници, подбрани да публикуват тази обява, само ,,Des Moines Register" я пуска на исканата дата. Другите вестници свалят обявата заради намеса на американския Държавен департамент. Правителствените официални лица сплашват редакторите с твърденията, че заради възможността от съдебни дела за клевета първо трябва да получат одобрение от юристите на Държавния департамент.

Президентът Уилсън е известен за ситуацията. Години по-късно Симпсън пише: ,,Не може да има съмнение, че президентът Уилсън е информиран за характера на товара, предназначен за ,,Луситания". Той не прави нищо, но признава в деня, когато му съобщават за потопяването му, че предварителната информация му е докарала много безсънни часове".

Засилвайки подкрепата за онези, които вярват, че ,,Луситания" е била изпратен съзнателно към тази участ, британският командир Джоузеф Кенуърти - на дежурство, когато корабът е потопен - по-късно разкрива, че военният ескорт на кораба е оттеглен в последната минута и на капитана е наредено да влезе с намалена скорост в зона, в която се знае, че действа немска подводница. Ясно е защо Германия атакува този кораб и Великобритания щеше да направи същото, ако американските муниции се изпращаха за Германия. ,,Германците, чието торпедо удря лайнера, са неволни съучастници или жертви на заговор, вероятно изплетен от Уинстън Чърчил" - заключава Симпсън.

Оцелелите, а и по-късното разследване разкриват, че германското торпедо не потапя ,,Луситания". Разрушението на кораба е причинено от вторична вътрешна експлозия, най-вероятно от тоновете складирани експлозиви и амуниции.

Независимо дали ударът по ,,Луситания" е планиран, или не, инцидентът пак не е достатъчен, за да тласне американския народ във войната. ,,Торпилирането на търговски кораби и смъртта на цивилни, включително американци, убеждават американците в германската страховитост, но не и в германската враждебност към тях"  - пише Барбара У. Тъкман.

В старателно усилие да избегне предизвикването на враждебно отношение у САЩ след потапянето на няколко търговски кораби, включително ,,Луситания", през септември 1915г. висшето германско командване отменя неограничените бойни действия на подводниците.

Независимо от маневрирането от страна на Уилсън и Чърчил, именно германците най-накрая тласкат Америка във войната. Това събитие включва Мексико и - по-конкретно - човека, който повече от всеки друг пуска в ход първата световна война. Това е Артур Цимерман, който като действащ германски външен секретар през 1914г. способства за началото на войната, като праща телеграма, която обявява решението на Германия да подкрепи Австро-Унгария срещу Сърбия след убийството на ерцхерцог Фердинанд. Това действие разгневява Русия и катализира войната.

Към януари 1917г. Цимерман е назначен за външен секретар и е силен поддръжник на неограничените бойни действия на подводниците. На 16 януари изпраща кодирана телеграма до германския министър в Мексико чрез германския посланик във Вашингтон, оторизирайки предложението за съюз с Мексико и Япония. И двете страни имат обтегнати отношения със САЩ. По това време бригаден генерал Джон ,,Блекджек" Пършинг, който ще стане командир на американските експедиционни сили във Франция, преследва мексиканския революционер Панчо Вила: междувременно японският кръстосвач ,,Асама" поражда загриженост в Калифорния, като маневрира на западния бряг на Мексико.

Цимерман информира мексиканския президент Венустиано Каранза, че Германия се кани да поднови неограничените бойни действия на подводниците. В случай че започне война със САЩ, Германия обещава да помогне на Мексико ,,да си възвърне чрез завладяване загубените си територии в Тексас, Аризона и Ню Мексико".

Макар че обещанието по всяка вероятност е просто обичайното военновременно дипломатическо маневриране, това е точно катализаторът, който е нужен, за да вкара Америка във войната. Сензационната телеграма е прихваната от британските дешифровчици, които прекарват дни в декодиране на документа, преди да бъде даден на американския посланик на 25 февруари. Той става обществено достояние на 1 март и първоначално е посрещнат с огромен скептицизъм.

Бившият сенатор Илайхю Рут, който по-късно става почетен президент на CFR, и други нюйоркски елитисти, срещащи се във Вечерния клуб на Кръглата маса предшественик на Съвета за външна политика, не могат да повярват на късмета си. Бившият американски посланик в Англия Джоузеф Х. Чоут, ,,толкова, че телеграмата на Цимерман е фалшификация и практически единодушно е подкрепен от цялата тълпа" - пише Тъкман.

Въпросите за автентичността на телеграмата обаче са премахнати окончателно на 3 март на берлинска новинарска конференция. Тук новинарски кореспондент на Хърст, който по-късно се оказва германски агент, дава на Цимерман всяка възможност да отрече телеграмата. ,,Разбира се, Ваше превъзходителство ще отрече тази история" - насърчава го кореспондентът. Цимерман след това необяснимо обявява: ,,Не мога да отрека. Вярно е."

Това просто объркване създава желания ефект в Америка. Уводните статии във вестниците се впускат в ругателства срещу ,,прусаците" и общественият натиск за война срещу германския Кайзер нараства неустоимо. Уилсън, който толкова отдавна усилено се бори за договорен мир със себе си като лидер на ,,лигата" на нациите, е принуден да обяви война на 6 април 1917г. Осем дни по-късно парите започват да текат, когато приемането на Закона за военния заем оторизира 1 милиард долара кредит за празните банки на Съюзниците.

Макар че телеграмата на Цимерман очевидно е автентична, никой никога няма да узнае защо е създадено нещо толкова дръзко или защо е признато, след като е разкрито.

Първата световна война струва 323 000 американски жертви - наистина нищо в сравнение с 9 милиона руснаци, 6 милиона французи и 3 милиона британци. Освен това войната слага край на всеки смислен златен стандарт за парите, макар че няколко страни се опитват да се върнат към него през 20-те години на ХХв.

Общите разходи на САЩ за военните години се повишават до безпрецедентните 35 билиона долара, но осигуряването на декретирани пари - парите, подкрепени единствено от декрет на правителството - почти се удвояват от 20.6 милиарда на 39.9 милиарда долара, което е причина покупателната сила на американския долар да падне с почти 50%. Създават се огромни дългове, а се облагодетелстват единствено тези, които събират лихвите. Както винаги, американската общественост е тази, която страда от реални загуби - мъртви близки, девалвирали пари и продължителни ангажименти към чужди страни.

Влизането на Америка и оттеглянето на Русия след революцията гарантират победата на Съюзниците в Първата световна война. Военните действия са прекратени с Версайския договор, подписан от воюващите страни на 28 юни 1919г. Присъства Пол Варбург, който като председател на Федералната резервна система представлява американските банкови интереси, и брат му Макс Варбург, който представлява германската централна банка, собствената си ,,М. М. Варбург и компания" и който - както се твърди - е ангажиран с германското разузнаване по време на войната.

Президентът Уилсън, който е израсъл в Юга при суровите политики на републиканците за Реконструкцията, познава от първа ръка дългосрочната мизерия и опустошения, причинени от войната. Изглежда ясно, че опитът му да опази Америка от европейската война се основава на искрена лична убеденост. Еднакво ясно е, че този благороден импулс е спъван на всяка крачка от комплоти в Англия и от собствените му противници.

Може би най-трагичният аспект на ,,войната, която ще сложи край на всички войни" е, че тя не решава абсолютно нищо. Суровите условия на Версайския договор само подклаждат негодувание в Германия и проправят пътя за Хитлер. Всички страни скоро започват да се превъоръжават, обогатявайки заемодателите с все по-нарастващи харчове и заеми.

Британският външен секретар лорд Джордж Натаниъл Кързън - друг делегат - казва, че според него договорът единствено подготвя сцената за повече войни и други прогнозира датата. ,,Това не е мир; това е само примирие за двадесет години" - заявява той на Версайсакта конференция през 1919г. Неговата забележка - или е било информирано пророчество? - генерира множество коментари сред изследователите на конспирациите, защото Втората световна война наистина започва през 1939г. - точно двадесет години по-късно.

Кързън може и да е знаел точно за какво говори, тъй като той е посещавал както Оксфорд, така и Ол Соулс Колидж - люлката на Сесил Роудс и Джон Ръскин. След брака му с дъщерята на чикагски милионер, той става лидер на Камарата на лордовете през 1915г. и е член на вътрешния кабинет, който диктува политиката през Първата световна война.

Бракът, изглежда, играе важна роля в свързването на членовете на тези ранни тайни общества. ,,Магнатите на парите като Рокфелер от Нешънъл Сити Банк и Чейс Манхатън, Дж. П. Морган от ,,Морган и компания", Джейкъб Шиф от ,,Кун, Лоеб и компания" и - най важното - братята Варбург... обвързват заговора в здрав възел, след като Пол се жени за дъщерята на Шиф, Феликс (Варбург) се жени за дъщерята на Лоеб, а Макс остава у дома в Германия, където може да влияе върху кайзера и да способства за финансирането на Руската революция" - отбелязва Нийл Уилгъс в документалната си книга ,,The Illuminoids" (,,Илюминоидите").

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.