Ads Top

Линдън Б. Джонсън и Виетнамската война


Наследникът на Кенеди, тексасецът Линдън Б. Джонсън, могъщият лидер на мнозинството в Сената, който е бил член на Комитета по военната служба на Камарата на представителите, е по-внимателен към Генералния щаб и тълпата от CFR.

На 2 декември 1963г., само няколко дни, след като става президент, меморандум от Белия дом от Джонсън до генерал Макуел Тейлър (CFR), оповестен публично едва през 1998г., гласи: ,,Колкото повече мисля, толкова повече става ясно, че Южен Виетнам е нашата най-критична военна зона сега. Надявам се, че вие и вашите колеги в Генералния щаб ще се погрижите най-добрите ни офицери да се назначат под командването на генерал (Пол) Харкинс във всички райони и за всички цели. Трябва да включим нашите отбрани и висококвалифицирани хора в тази задача на всяко ниво."


Дори с това преобръщане на отношението към Виетнам във Вашингтон, войната има нужда от провокация, за да се събуди обществената подкрепа заедно с одобрението на Конгреса. ,,Надявайки се да провокира северновиетнамците да атакуват, (Джонсън) оторизира възобновяването на патрулирането на разрушители в Залива Тонкин" - пише историкът от ,,Уест Пойнт" майор Х. Р. Макмастър. Тактиката се оказва успешна с т. нар. инцидент от Залива Тонкин.

На 4 август 1964г. американските разрушители ,,Мадокс" и ,,Тирнър Джой", патрулиращи в Залива Тонкин, получават съобщение, че Агенцията по национална сигурност е проследила подготвителните действия за атака от северновиетнамски малки военни кораби. Министърът на отбраната Макнамара телефонира на президента Джонсън и потвърждава ,,очакваната" атака.

Това става само два дни, след като три малки северновиетнамски кораби с торпеда провеждат неефективна атака срещу ,,Мадокс" като отплата за рейдовете срещу северновиетнамския бряг от малки лодки с американски военни моряци и южновиетнамци в акция, наречена ,,Опърейшън Планинг" (OPLAN) 34-A" - провокационна схема, ентусиазирано прегърната от Макнамара. Екипажите на разрушителите не знаят нищо за рейдовете по OPLAN 34-A.

Екипажите на разрушителите заемат пълни бойни позиции и в продължение на два часа оръдията на военноморския флот гърмят. Когато пушекът се разнася, няма съобщения за никакви щети или пострадали, както и не се виждат никакви бойни кораби. Командирът на флотилия Уесли Макдоналд, чиято ескадра А-4 обикаля залива, по-късно заявява: ,,(Екипажите) викаха къде според тях се намираха торпедните кораби, но аз така и не можах да открия проклетите кораби".

Въпреки това въз основа на тази ,,фантомна" атака Джонсън привиква лидерите на Конгреса и иска разрешение да отвърне с военни действия. Той им казва: ,,Ние искаме те (северновиетнамците) да знаят, че няма да приемем това пораженчески" и че ,,някои от нашите момчета се носят насам-натам във водата".

Притисната в тези напрегнати дни на Студената война, Камарата на представителите гласува с 416 гласа на 0 да позволи на Джонсън като главнокомандващ ,,да предприеме всички необходими стъпки, включително използването на въоръжена сила, за да помогне на всеки член или участник в протокола от (вдъхновения от CFR SEATO) Договор за колективна отбрана, искащ помощ за защитата на своята свобода".

Съвместната резолюция за поддържане на международния мир и сигурност в Югоизточна Азия, известна повече като ,,Резолюцията на Залива Тонкин" е приета с 88 на 2 гласа в Сената. Единият от опозиционерите - сенаторът от Аляска Ърнест Грюнинг - заявява, че резолюцията не е нищо повече от Орегон Уейн Морс - предупреждава: ,,Аз съм убеден, че в следващия век бъдещите поколения ще гледат с изумление и огромно разочарование на Конгрес, който се кани да направи такава историческа грешка."

Резолюцията почти заобикаля изискването на Конституцията, според което само Конгресът има право да обявява война. В края на януари 1965г. Макнамара и съветника по националната сигурност Макджордж Бънди са тези, които казват на президента Джонсън, че е време да се сложи край на петнадесетте години ограничено ангажиране на САЩ във Виетнам. Те казват, че е време или за директна военна интервенция, или за договаряне на края на конфликта. ,,Двамата с Боб сме склонни да подкрепим първия курс" - пише по-късно Бънди. Джонсън е съгласен и един месец по-късно започват бомбардировките над Северен Виетнам с кодово име ,,Ехтяща гръмотевица". Към юли Джонсън е наредил да се включат 100 хиляди пехотинци и Виетнамската война започва не на шега. 

За да се подсили това военно натрупване, американският посланик в Сайгон и член на CFR Хенри Кабът Лодж е заменен с член на CFR и бивш председател на Върховното командване генерал Максуел Тейлър.

От гледна точка на 1984г. редакторите на ,,U.S. News & World Report" правилно виждат, че ,,били са посети семената на днешния конфликт между президента Рейгън и Конгреса за използването на американската военна мощ - от Централна Америка до Ливан и Персийския залив". През 1999г., когато президентът Клинтън беше под заплахата от импийчмънт заради прикриването на любовна афера, никой в Конгреса сякаш не се интересуваше, че той продължава да увековечава това противоречащо на Конституцията наследство, като атакува Ирак и Косово от името на Обединените нации.

Поглед към членовете на Съвета за външна политика - това създание на хората на Рокфелер-Морган, свързани с манталитета на тайните общества на Роудс-Милнър - оставя впечатление за ,,Кой кой е?" от Виетнамската ера: Макнамара, Сайръс Ванс, Уолт Ростоу, Уилям и Макджордж Бънди, Дийн Ечисън, Дийн Ръск и Аверил Хариман. Американските посланици в Сайгон по време на войната - Хенри Кабът Лодж, Максуел Тейлър и Елсуърт Бънкър - са все членове на CFR и играят видна роля в американската политика. В ,,действителност много от най-видните защитници на американското ангажиране във Виетнам - вътре и извън правителството - са членове на борда на директорите на CFR" - отбелязва Доналд Гибсън. Тук влизат и Алан Дълес, Дейвид Рокфелер, Джон Дж. Макклой и Хенри М. Ристън (съдружник на Морган).

Отбелязвайки, че Уилям ,,Дивия Бил" Донован - шеф на Офиса за стратегически услуги, предшественик на ЦРУ - като млад е бил частен агент на Дж. П. Морган, младши, Гибсън пише: ,,Към началото на 60-те години Съветът за външна политика, Моргановите и Рокфелеровите интереси и разузнавателната общност са толкова мащабно преплетени, че практически са едно цяло".

Според изследователя на CFR Джеймс Перлоф Уолт Ростоу, който става съветник по националната сигурност на президента Джонсън през 1966г.. не само е член на CFR, но и три пъти му е отказвана работа в администрацията на Айзенахуер, защото не издържа на проверката на сигурността. В книгата си от 1960г. ,,The United States in the World Arena" (,,САЩ на световната арена") Ростоу разкрива своя  CFR глобалистки светоглед, като призовава за международни полицейски сили. ,,Легитимна американска национална цел е да се погрижим от всички страни - включително САЩ - да се отстрани правото да използват съществена военна сила, за да преследват собствените си интереси. Тъй като това остатъчно право е коренът на националния суверенитет... следователно в американски интерес е да се погрижим да сложим край на националността така, както е била исторически дефинирана" - пише той.

Членът на CFR Макнамара обогатява тайния разузнавателен апарат на Америка на 1 август 1961г., когато създава Разузнавателната агенция на отбраната (DIA). Към септември двамата с Тейлър оказват натиск за разширено американско ангажиране във Виетнам, като препоръчват увеличаването на войската с още 16 хиляди бойци. Противопоставянето идва от помощник-държавния секретар Джордж Бол, който силно се възпротивява, предупреждавайки, че такава крачка ще доведе до разгръщането на поне 300 хиляди американски войници през следващите две години. Кенеди се съгласява със съвета на Макнамара.

По-късно именно Макнамара, служейки като Министър на отбраната до 1968г., непрекъснато съкращава американските военни възможности и формулира забраната на стратегически въздушни удари в Северен Виетнам. През 1978г., след като Виетнамската война свършва със завземането на Юга от комунистите, Макнамара става президент на Световната банка (търговска агенция на ООН и любим проект на CFR) и координира 60 милиона долара заем за победителите.

Уилям Бънди (в Ордена от 1939г.), който се присъединява към ЦРУ през 1951г., става директор на CFR през 1964г. - същата година, когато е назначен за помощник-държавен секретар за Далечния Изток. Основната планираща фигура зад американската политика към Виетнам, Бънди нахвърля Резолюцията на Залива Тонкин според ,,Докладите на Пентагона". Бънди е този, който е включен и в OPLAN 34-A - агресивните, ръководени от ЦРУ рейдове на американски военни кораби срещу северновиетнамския бряг (вероятно в нарушение на международното право), които предизвикват отплатата срещу Шести американски флот и водят до инцидента от Залива Тонкин. Бънди след това става редактор на публикацията на CFR ,,Foreign Affairs".

За брата на Бънди, член на CFR Макджордж Бънди (в Ордена от 1940г.), се твърди, че е един от подбудителите на ,,Доклада от желязната планина" и е специален помощник по националната сигурност както на Кенеди, така и на Джонсън - пост, който би могъл да се използва за пресяване на информация за шефа му. Бънди се присъединява към американската армия като редник в началото на Втората световна война и внезапно подпомага планирането на инвазията в Сицилия и Нормандия. След това става помощник на Министъра на войната на 27-годишната възраст, а по-късно служи като президент на фондация ,,Форд" от 1966 до 1979г.

,,Действайки заедно, братята Бънди са можели да контролират стопроцентовото потока от информация, свързана с Виетнам, от разузнаването, Държавния департамент и Министерството на отбраната" - заявява Антъни К. Сътън.

Държавният секретар Дийн Ръск, също назован като вдъхновител на ,,Доклада от желязната планина", е заместник командир в Обединеното командване в Азия по време на Втората световна война. Носител на стипендия ,,Роудс", член на CFR и председател на фондация ,,Рокфелер", Ръск ръководи политиката както на Кенеди, така и на близкия си приятел Линдън Джонсън, който казва на биографа си Дорис Кърнс, че ,,е изградил система от съветници около Ръск". Членовете на CFR Дийн Ечисън и Робърт Ловит ,,ентусиазирано" препоръчват Ръск на президента Кенеди.

Както е документирано от авторите Уолтър Айзъксън и Ивън Томас, президентът Линдън Джонсън се среща с избрана група от четиринадесет съветници почти всекидневно. Дванадесет от тези съветници са членове на CFR - все банкери или адвокати - и всичките го съветват за все по-тясно ангажиране във Виетнам. Ключовите му шестима съветници са министърът на отбраната при Труман Робърт Ловит, Макклой, Хариман, Ечисън, съветникът в Държавния департамент Чарлз Болен и бившият американски посланик в Русия Джордж Кенан - до един членове на CFR. Джонсън нарича тези близки приятели своите ,,Мъдреци". Към 1968г. същите съветници внезапно се обръщат срещу войната.

Джонсън е толкова шокиран и обезсърчен от това предателство от външнополитическия Истаблишмънт, че излиза по телевизията, за да обяви, че няма да се кандидатира повторно. Когато е попитан защо съветниците на Джонсън са си променили толкова рязко мнението, генерал Максуел Тейлър може да отговори само: ,,Моите приятели от Съвета за външна политика витаеха в облаците на ,,The New York Times". С други думи, тези мъже са се събудили от самозаблудите си и са осъзнали, че САЩ се разкъсва по отношение на Виетнам. Дори тогава войната продължава още седем години.

След като новият президент Ричард Никсън повежда военните усилия, членът на CFR и на ,,Трилатералната комисия" Хенри Кисинджър встъпва в длъжност съветник по националната сигурност в началото на 1969г. Към края на същата година Кисинджър контролира американската политика във Виетнам. Някои твърдят, че Кисинджър е бил поставен там по тази причина. Секретарят по отбраната на Никсън Мелвин Леърд признава: ,,Бих казал, че в концептуалното становище за света президентът Никсън до голяма степен е повлиян от Кисинджър, макар че не са били приятели и той не го е познавал преди декември 1968г.".

През 1970г. Кисинджър се затваря с Уинстън Лорд. Според Лорд шефът му ,,искаше да сподели и да дебатира с най-близките си помощници основни политически решения, така че за популярния образ на Кисинджър като човек, който не харесва да чува несъгласие (се показа, че) не е верен". Лорд и други членове на персонала сигурно са одобрили плана на Кисинджър войната да се разшири, тъй като военните действия скоро се разпростират и в Камбоджа.

Независимо от тази експанзия войната става статична и започва да замира.

Кисинджър, смятан за водещия дипломат на Америка дори и през 90-те години, става причина Юджийн Маккарти да коментира: ,,Хенри Кисинджър получи Нобелова награда (за мир) за наблюдаването на края на война, която той защитаваше - това наистина е висша дипломация".

През 1971г. конгресменът от Луизиана Джон Р. Рарик е директен в изобличаването на CFR като
подстрекатели на Виетнамската война. В масово разпространявана брошура Рарик пише:
,,Масовото убийство в Ми Лай, осъждането на лейтенант (Уилям) Коли на доживотен затвор, ,,Разпродажбата на Пентагона" и т. нар. ,,Доклади на Пентагона" са водещи примери на опити да се прехвърли цялата вина върху армията в очите на хората. Никой обаче не идентифицира Съвета за външна политика - CFR - група от около 1400 американци, която включва като свои членове почти всеки вземащ решение и строител на политиката на топ ниво във Виетнамската война. CBS казва на хората, че иска те да знаят какво става и кой е отговорен. Защо CBS не каже на американския народ за CFR и не остави хората да решат кого да обвиняват за виетнамското фиаско - плановиците и топ вземащите решения от изключително сплотената финансово-индустриална-интелектуална аристокрация, или военните лидери под граждански контрол, които почти нямат глас в цялостната политика и операции и на които законът забранява да представят на американския народ своята позиция... Кой ще каже на хората истината, ако тези, които контролират ,,машината на правото да се знае", контролират и правителството?"

След като членовете на CFR осъзнават икономическата необходимост от войната, но са съгласи, че ядрената война е немислима, се решава бъдещите конфликти да са ограничени по мащаб. ,,Трябва да бъдем подготвени сами да водим ограничени операции" - пише един от авторите във ,,Foreign Affairs" на CFR през 1957г. - ,,В противен случай няма да сме осъществили никакъв напредък отвъд ,,масираната отплата", която връзваше ръцете ни в конфликти, включващи по-малък залог от нашето оцеляване. Освен това трябва да сме подготвени да губим ограничени операции."

Колко лесно е да се губят конфликти, когато армията е осакатена! През 1985г. ,,Congressional Record" публикува наскоро декласифицираните ,,правила за ангажиране", според които американската армия се е била във Виетнам. Те изпълват 26 страници и включват ограничения като многократни откази да се позволи на Военновъздушните сили да бомбардират повечето от стратегическите цели, така както са определени от Генералния щаб, обща заповед американските войски да не обстрелват Виет Конг освен ако по тях не е стреляно, превозни средства, които са на повече от 183 метра от пътя Хо Ши Мин, не трябва да се бомбардират, изтребителите на северновиетнамците не могат да се атакуват, ако не са във въздуха и не са открито враждебни, строящите се ракетни установки ,,SAM" са забранени за определени групи, а вражеските сили не могат да бъдат преследвани, ако преминат в Лаос или Камбоджа.

САЩ публично уверява Северен Виетнам, че няма да бомбардира определени зони, което позволява на техните противовъздушни батареи да се концентрират в областите, които ще се бомбардират, и това увеличава значително броя на американските жертви.

Освен тези ограничения, които са абсолютно неразбираеми за обучените военни офицери, на жизненоважни материали и доставки се разрешава да се придвижват необезпокоявано през северновиетнамското пристанище Хайфон - около 80% от тях идващи от ,,явните" врагове на Америка - Русия и Китай.

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.