Ads Top

Ноам Чомски: Фабрикуване на мнение

Трябва да се подтикне населението да подкрепи външнополитическите авантюри. Като Първата световна война. Хората не виждат смисъл да бъдат въвличани във външнополитически аванюри, убийства и мъчения. Така че вие трябва да ги подтикнете. А за това най-напред трябва да ги изплашите. В това отношение самият Бърнейз има добри постижения. Той е човекът, който проведе кампанията по ,,пъблик рилейшънз" за Юнайтед фрут Компани през 1954г., когато САЩ нахлуха в Гватемала, за да свалят едно демократично правителство и да установят на неговото място властта на ескадроните на смъртта и убийците.
правило народът е миролюбиво настроен точно както по време на

   То съществува и до днес благодарение на постоянните инжекции с американски помощ, давани за предотвратяване на демократичните промени, настъпващи там. Необходимо е непрекъснато да се работи и за налагането на вътрешнополитически програми, срещу които обществото има възражения, тъй като няма причини хората да харесват вредни за тях програми.
   Това същи изисква усилена пропаганда. През последните десет години се нагледахме на такива случаи. Рейгъновите програми бяха изключително непопулярни. Дори хора, които гласуваха за Рейгън, се надяваха в съотношение приблизително две към три, че неговите програми няма да бъдат реализирани на практика.

   Ако вземете някоя конкретна програма, например за въоръженията, за съкращаването на разходите за социални нужди и т.н., ще видите, че нито една от тях не се радва на някаква обществена подкрепа. Но тъй като хората са изолирани и объркани, те няма как да се организират или да изразят на глас чувства. При анкетиране преобладаващата част от хората казват, че предпочитат парите да се дават за социални нужди, а не за въоръжаване, но те предполагат, че са единствените с такава налудничава идея в главата си. Просто отникъде не са чували същото мнение. И тъй като нямаш начин да се събереш с други, които мислят като теб, за да си помогнете един на друг да се изразите гласно, остава ти единствено да се възприемаш като някакво изключение, ,,бяла врана".

   Ето защо просто си стоиш настрана и не обръщаш внимание на нищо. Пускаш си нещо друго, например мачовете от Суперкупата.
 
   И така, до известна степен идеалът е постигнат, но не докрай. Има институции, които досега не е било възможно да бъдат разрушени. Църквите, например. Голяма част от дисидентската активност в САЩ идва от църквите по простата причина, че те съществуват. В Европа лекции за политика обикновено се изнасят пред профсъюзите. Тук това не може да се случи, тъй като, първо, профсъюзите почти не съществуват и, второ, ако съществуват, те не са политически организации. Но църквите ги има и затова за политика се говори тъкмо там. Солидарността с Централна Америка се зароди именно в църквите, главно защото те са единствените съществуващи институции.


   Обърканото стадо" никога не е докрай укротено, така че трябва постоянна борба. През 30-те години то се разбунтува и беше смазано. През 60-те се надигна нова вълна на дисидентство. ,,Специалната класа" нарече тази вълна ,,криза на демокрацията". ,,Кризата", според тях, се състои в това, че големи части от населението започват да се организират, да се активизират и да се опитват да вземат участие в политическия живот. И тук отново се сблъскваме с двете различни концепции за демокрация. В речниците пише, че този процес е напредък на демокрацията.
   Според господстващата концепция обаче, това е проблем, криза, която трябва да бъде преодоляна. Населението трябва да бъде върнато обратно към апатия, подчинение и пасивност, които са неговото нормално състояние. Ето защо трябва да направим нещо, за да преодолеем ,,кризата".

   Предприемат се мерки, но те са без успех. ,,Кризата на демокрацията" все още е жива за щастие, но не особено успешна в усилията си да промени политиката. Все пак, противно на това, което повечето хора мислят, че се оказва ефективна за промяната на общественото мнение. Големи усилия се полагат за преодоляването на тази ,,болест". Един от аспектите на болестта дори получава специално име. Наречен е ,,виетнамският синдром".
   Терминът, който се появява някъде около 1970г., е дефиниран случайно. Рейгъновият интелектуалец Нормън Подхорец го определя като ,,болезнени задръжки срещу използването на военна сила".

   Тези ,,болезнени задръжки срещу използването на военна сила". Тези ,,болезнени задръжки" срещу насилието са налице у голяма част от населението. Хората просто не разбират защо трябва да ходим да измъчваме, да убиваме и да изсипваме бомбени килими. Много е опасно, когато населението е обладано от такива ,,болезнени задръжки" (както и Гьобелс го е разбрал), защото това може да наложи ограничения върху външнополитическите авантюри. Необходимо е, както възкликва един ден ,,Вашингтон Пост", да ,,внушим на хората уважение към военните добродетели". Това е много важно. Ако искате да създадете общество на насилието, което да използва военна мощ, за да наложи по света целите на собствения си, домашен елит, то трябва да има ,,правилно" разбиране за военните добродетели и да няма никакви такива ,,болезнени задръжки" по въпроса за използването на сила.

   Ето това е виетнамският синдром. Необходимо е той да бъде преодолян.

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.