Ads Top

Бебета за билион долара - Част 2 - Чикаго превзема Багдад

   На 17 март 2003г. президентът Джордж Буш даде на Саддам и неговите синове 48 часа, за да напуснат Багдад... или щяха да го изведат. Като сцена от High Noon: четиридесет и осем часа за вдигане на чукалата от Додж.
напуснат Багдад...

   Това беше войната. Тогава президента се обърна към камерата и каза: ,,Бих искал да говоря на иракския народ."

   Те говорят арабски, ама няма значение; аз бях заинтригуван. Смятах че Буш ще каже нещо от сорта на: ,,Скъпи хора на Ирак, нашите деца идват да ви освободят... така че не ги убивайте." Вместо да каже на иракчаните да не убиват войници, президентът предупреди хората на Ирак: ,,Не разрушавайте нефтените кладенци."

   Не разрушавайте нефтените кладенци.
   Междувременно Тони Блеър уври британския парламент: ,,Нашите действия нямат нищо общо с нефта или каквото и да било друго от издиганите от теориите за конспирацията неща."
   Така започва онова, което говорителят на Белия дом Ари Флайшър нарече: Operation Iraqi Liberation

   O.I.L. (нефт)
   Всеки обича шегите, обаче тази беше твърде комична дори за PR-спецовете на Карл Роув, които излаяха новото марково име за войната: OIF! OIF! Operation Iraqi Freedom (,,Операция Иракска свобода")!

   Събореният генерал
   Преди обаче Ирак и неговият нефт да могат да бъдат освободени, в Багдад имаше един силен човек, който трябваше да бъде отстранен. На 7 април 2003г. американските танкове преминаха през стените на палата на Саддам и два дни по-късно свалиха статуята му. Това беше добър телевизионен репортаж, но не и истинската мишена на Ръмсфелд. Едва две седмици по-късно, на 21 април, секретарят по отбраната успя да свали генерал Джей Гарнър.

   Само четири месеца по-рано, през януари 2003г. Буш назначи Гарнър за вицекрал на предстоящия да бъде окупиран Ирак. Гарнър със сигурност беше човекът за работата, известен и харесван сред иракчаните и обичан от кюрдите, за които играеше роля на защитник, от отмъщението на Саддам в годината след първата Война в Залива. През 1991г., само за няколко месеца, той превърна Северен Ирак в икономически силна, относително мирна суверенна държава. Имаше обаче въпроси относно биографията му: той добре се разбираше със старата гвардия около Колин Пауъл и беше регистриран член на Демократическата партия.

   Генералът не губи време в провокиране на неоконсервативните PR спецове. Само дни след речта на Буш ,,Не разрушавайте нефтените кладенци" в Кувейт Сити Гарнър, току-що слязъл от самолета от САЩ, обеща на иракчаните, че ще имат свободни и справедливи избори в момента, в който Саддам е свален, за предпочитане в рамките на 90 дни. Това беше проблем. Клетва на Гарнър за ,,90 дни до демокрацията" се натъкна на онзи твърд обект ,,Анекс Г" на Икономическия план на неоконсерваторите. Отърваването от нефтената индустрия на страната, а камо ли пренаписването на търговските и данъчните закони, не можеше да се направи за 90 дни. Нямаше как да се съкрати графикът на Норкуист/неоконсерваторите за трансформиране на Ирак в Чили на река Тигър. Демокрацията беше проблем. Дори ако иракчаните бяха позволили на Пентагона да пренапише данъчните закони на страната, беше абсолютно немислимо което и да е избрано от народа правителство да позволи на Америка да разпродаде най-желаните активи на държавата: нейния нефт.

   Вътрешен човек, работещ върху плана на играта за нефта на Ирак, се изрази хладнокръвно: ,,Карат Улфовиц да излезе и да каже, че това ще бъде демократична страна... ние обаче ще направим нещо, така че 99% от хората на Ирак да не гласуват за него."

   Правото да се търгува, правата на собственост - те не бива да се определят от някакви демократични избори. 
   Урокът от Чили на генерал Пиночет бе, че разпродажбите на активи и свободните пазари трябва - каза Норкуист - ,,да предшестват" изборите.

   Завладяването на собствеността върху нефта не било в списъка с приоритети на Гарнър, както и искането на Вашингтон за пренаписване на данъчните закони и търговските правила и останалата част от сложната схема за произвеждането на свободен пазар. В неговото съзнание такова радикално законодателство изисквало легитимно правителство. ,,Моите предпочитания - каза генералът по своя умерен начин - бяха да поставя Ирак начело колкото се може по-скоро и да го направя с някаква форма на избори."

   Гарнър не яде доматите с колците: той знаел, че изборите биха означавали забавяне за неоконсервативната програма. Това обаче не го интересувало. ,,Не смятам, че те трябва да вървят по американския план. Смятам, че това, което трябва да направим, е да сформираме иракско правителство, което представлява свободната воля на хората." И добави: ,,Това е тяхната страна... техният нефт."

   Очевидно секретарят по отбраната не бил съгласен. На 21 април, същата вечер, в която Гарнър пристигнал в Багдат от Кувейт, генералът получил обаждане от Вашингтон. От Доналд Ръмсфелд. Точно с толкова думи Ръми му казал: Не си разопаковай багажа: уволнен си.

   Трябва да отбележа, че Гарнър се опита да обясни, че не е бил ,,уволнен", а просто ,,заместен". Може би ,,уволнен" е погрешната дума. Гарнър не просто бил изхвърлен. а яростно нападан с определения като ,,некомпетентен" и ,,нещастник" от шепнещи източници от вътрешния кръг на президента. Белият дом трябвало да направи нещо повече от отстраняването на Гарнър: те трябвало да го дискредитират, както и изказванията му за Ирак за иракчаните.

   ,,БУШ ПРИЗОВАВА БЛИЗКИЯ ИЗТОК ДА ОТВОРИ РЪЦЕ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА" беше заглавието на The San Francsco Chronicle... но не и преди нефтените полета да сменят собственика си.

   Гарнър е главен изпълнителен директор на SYColeman, поделение на L-3 Communications - ,,горещата", издигаща се фирма за продукти, свързани с отбраната и шпионажа. Войните на Джордж Буш (в Ирак и срещу тероризма) са дебело подплатили печалбите на  L-3, след като продажбите и скочиха със 167% през първите четири години от войната.

   Да не бъркаме Гарнър с Томас Джеферсън. Подобно на бандата в Държавния департамент и в Департамента по отбрана, той си е имал собствени идеи и употреби за Ирак. Военният човек мечтаел да превърне Ирак в ново Филипини - американската колония, толкова полезна преди век, когато царят бяха въглищата. Той обясни:

,,Филипините по същество бяха пристанището за зареждане с въглища за военноморския флот. Те позволиха на американската флота да поддържа присъствие в Тихия океан. Лоша аналогия е, но аз мисля, че сега трябва да гледаме на Ирак като наше пристанище в Близкия Изток... и той ни дава стратегическо предимство там и ние трябва да го приемем."

   ,,Приватизациите обаче - добави той, - това е точно битката, която не бихте искали да приемате точно сега."

      Човекът на Кисинджър в Палата на мечтите
   Това обаче е точно битката, която неоконсерваторите искаха и с този, заменил Гарнър по заповед на Ръмсфелд, те имаха точно човека за тази битка. За разлика от Гарнър Пол Бремър III нямаше опит на място в Ирак, никаква подготовка за борба с партизански бунтове, както и никакъв тренинг по изграждане на държава. Той обаче имаше един непобедим актив, който липсваше на Гарнър: Бремър беше работил като управляващ директор на ,,Кисинджър и сътрудници".

   Преди тридесет години, при даването на зелена светлина за убийството на избрания президент на Чили, Хенри Кисинджър каза: ,,Въпросите са твърде важни, за да бъдат оставени на гласоподавателите." Това бе урок по Realpolitik, който Гарнър беше пропуснал, но не и протежето на Кисинджър Бремър.

   В бързането си към демокрация, Гарнър беше планирал т. нар. Среща на ,,голямата тента'" на племенните вождове на Ирак за планиране на националните избори. Гарнър добре познавал тия герои и смятал, че разполага само с онези 90 дни, за да задържи сунитските, шиитските и кюрдските фракции под тентата, за да не си прережат гърлата. Генералът планирал да сключи сделка, преди някоя обидена група да започне ,,бунт".

   Бремър имаше по-добри планове. През април 2003г., спирайки само за да се настани в стария палат на Саддам - и да добави допълнителен обръч от бодлива тел, - ,,Джери" Бремър отмени срещата под ,,голямата тента" на Гарнър. Вместо нея Бремър еднолично назначи цялото правителство.

   Националните избори, обяви Бремър, ще трябва да почакат до 2005г. Отлагането, по една случайност, щеше да е достатъчно дълго, за да уреди законите, регулациите и необратимите продажби на активи в съответствие с графика на Икономическия план.

   Само след един месец в палата, през юни 2003г. Бремър нареди да спрат всякакви общински избори, включително критично важния вот за кмет на граф Наджаф. Фаворитът кандидат в Наджаф, умереният Асад Султан Абу Джилал, предупреди: ,,Ако не ни дадат свобода, какво ще правим? Имаме търпение, но не за дълго."

   Във Вашингтон Гарнър се тормозеше, че задържането на изборите за налагане на неоконсервативните сценарии няма да доведе до добър край. Това не бе идеологическо: генералът е твърдо, старо куче, обучен като историк, добре запознат с мрачната история на десетилетията британска окупация на Ирак. Не е нужно да давате Ирак на иракчаните, но пък, както са научили британците, по-добре да очаквате, че те ще стрелят по вас. Гарнър каза: ,,Аз вярвам, че човек не бива да завършва деня с повече врагове от тези, с които го е започнал."

   Но пък тогава какво е военен президент без война? И какво е война без врагове, при това много?

   И той ги получи. Незабавно след като на Наджаф бяха отказани изборите, мрачното предупреждение на Гарнър се превърна в реалност, когато търпението на Наджаф наистина - както бе предупредено - се изчерпа. Местните шиити формираха ,,Армията на Махди армия" и гласуваха в куршуми. Религиозните лидери успокоиха този пръв бунт, но Джордж Буш предпочете да се подиграе на местните ,,Заемете се с тях" - нареди той.

   И ирачакните откликнаха на неговия призив. Бунтовете отново избухнаха в Наджаф, когато през март 2004. местен вестник, печатан от изключително успелия шейх Моктада ал-Садр, критикува Бремър, а чувствителният шеф на СРА затвори печатницата му. Милицията на шейха реагира на този гаф срещу журналистиката, като уби 21 американски войници и завладя контрола над свещения град в продължение на пет месеца.

   Военният президент имаше войната, която искаше - точно навреме за битката по преизбирането у дома.

 
 Преглед в Не наред Корал
   Какво стана с тази група от генерали от Баас и колаборационисти, които групата на Пам Куанръд към Държавния департамент не успешно отхранила под носа на Саддам? Офицерите от Баас бяха изпълнили дълга си, въздържайки почти цялата иракска армия от оказване на съпротива срещу американската инвазия. Когато сътрудничещите иракчани дойдоха за наградата, екипът на Пентагона нареди да бъдат арестувани. ,,Американските сили хвърлиха в затвора всичко онези, които посочихме като политически лидери" - каза озлобеният Алджибури. Това повдига въпроса: Тяхното престъпление поддържането на Саддам ли е било, или поддържането на екипа на Държавния департамент за сметка на Пентагона?

   Основното притеснение на Алджибури бе, че арестуването на колаборационистите на Държавния департамент и големите клетки от Баас бе дар за бунтовниците, защото спечелиха опитни военни командири, предимно сунити, които тогава нямаха никакъв друг избор освен да се борят срещу наложения от САЩ режим или да се изправят пред арест, фалит и вероятно смърт.

   А Бремър щеше да гарантира, че бунтът няма да изпитва дефицит на оръжие или персонал. Заповед Но: 1 н Бремър: ,,Де-Баас-ифкация на армията", която разпусна армията, изхвърляйки почти половин милион въоръжени мъже от работа и оставяйки шиитските и кюрдските милиции като единствените местни военни сили.

   Неоконсерваторите от Пентагона искаха тотална война и се канеха да гарантират, че ще я получат.

   Новите световни заповеди 12, 37, 39 и 40
   Преди обаче обратният удар да избухне в Ирак, на 19 септември 2003г. Бремър, след като трансформира своя пост от окупационен администратор във Всесилен паша, подписа заповеди 12, 37, 39 и 40 и цяла виелица други, които наложиха условията, очертани в неоконсервативния Икономически план.

   Макар че често чуваме за трагедията или за ужаса на войната, Бремър започваше всяка прокламация с думите: ,,моята власт под употребите на войната:. ,,Употреби"? Струва си да се погледнат отблизо тези нови световни заповеди, за да се открие какво прави войната толкова полезна.

   Да разгледаме Заповед Но: 37: ,,Данъчна стратегия за 2003г.". Това е сбъднатата мечта на Гроувър Норкуист: плосък данък на корпоративните и индивидуалните доходи от 15%. Американският конгрес отхвърли плана на Норкуист за Америка, но в Ирак, с електорат от един човек - Джери Бремър, - волята на обществеността не е проблем.

   Най-важното бе, че Заповед 27 на Бремър ще се прилага ,,за 2004 и всички следващи години". Бъдещо правителство, избрано от иракчаните, не може да отмени заповяданото от окупаторите, дори не и данъчните правила на собствената си страна. Данъчната заповед, подобно на всяка заповед, беше проектирана така, че бъдещите правителства на конци да останат оплетени в схемите на Бремър дълго след неговото официално отпътуване от страната.

   Заповед Но: 40, ,,Законът на банките", разпродаваше иракските банки на трима чужди финансисти. Това прилага страници 30-42 от Икономическия план. Забележителното е, че Бремър избра да обяви своето одобрение не в Ирак, а в Дубай, на среща на многонационални банкери.

   Бремър похвали ,,допълнителния елемент на конкуренция", който щял да възникне от разпарчетосването на иракските банки, но конкуренцията беше изключена от самото рентабилно наддаване. Първата продажба бе ограничена до подбраните лично от Бремър малцина късметлии: Хонконг Шанхай Банкинг Корпорейшън, Националната банка на Кувейт и Стандарт Чартърд Банк оф Лондон - младшите партньори на Джей пи Морган Чейс в Ню Йорк. Всеки получи парче от иракския банков пай... с изключение на иракчаните.

   Едновременно с разпределянето на иракските банки Бремър елиминира забраната те да налагат високи - ,,лихварски" - лихви: чувствителен въпрос в една мюсюлманска нация. ,,Това означава - каза Бремър без никаква след от хумор, - че иракчаните могат да се наслаждават на съвременно банкиране и да печелят от пазарно определените лихви върху парите си."

   За съжаление няма много иракчани с пари, които да влагат в новите модерни банки, особено след като Бремър подписа Заповед 12, ,,Политика за либерализация на търговията". В нея мечтата на фанатиците на свободния пазар е сбъдната, превръщайки Ирак в първата голяма икономика на света без абсолютно никаква тарифна защита. Никоя страна на света с изключение на окупиран Ирак не действа без тарифи (данъци върху вноса) или квоти (ограничения на вноса). Америка на свободния пазар никога не би направила това, нито пък Великобритания с развития си свободен пазар, нито пък също толкова свободно-пазарното Чили... при това с основания. Нация без защита е обект на ,,дъмпинг" с излишни субсидирани продукти, който напълно би унищожил местните производители.

   Точно това се случи в Ирак. Иракската индустрия се беше оправяла без нови машини в продължение на десетилетия заради санкциите. Тя бе започнала да пълзи обратно към живот след инвазията, но беше разбита от Заповед 12. От сладкарниците до производителите на перални машини ракските фирми банкрутираха.

   Американската бомбена кампания ,,Шок и ужас" остави производството незасегнато, но бомбардировката с чужди стоки без никакъв контрол матира индустрията. Това е свободна търговия с куршум, при това опустошителна. Кевин Денахър управлява ,,Глоубъл Ексчейндж", нестопанска група, опитваща се да помогне на иракчаните да възстановят страната си. Той каза: ,,Те просто бяха изличени. Иракчаните не могат да се конкурират в Багдад." Резултатът година след ,,освобождението" беше шокиращата, ужасна безработица от 60%.

   А те бяха гладни.
   Генерал Гарнър имаше решение на глада: изкупуване на собствената реколта на Ирак. Това би нахранило хората и - също толкова важно - би задължало иракските фермери в бизнеса и в сеитбата. Бремър обаче имаше по-добра идея. В Заповед 12 той свали тарифната защита от земеделските производители в страната и елиминира данъците върху отгледаните в чужбина хранителни продукти.

   Това не беше метод за изхранване на гладните, а по-скоро икономическа терапия ,,Шок и ужас", предписана от фанатичните поддръжници на свободния пазар от Пентагона в техния Икономически план. Ирак не се нуждаеше от наводнение от евтино вносно зърно. Преди войните Ирак се самоизхранваше и беше голям износител на зеленчуци и плодове. Санкциите от ерата на Саддам попречиха на ремонта на напоителните помпи, стадата измряха заради липсата на ваксини. Вместо да окаже помощ на местните фермери да възстановят машината за изхранване на нацията по плана на Гарнър, Бремър ги смаза със Заповед 12.

   Не всеки почувства болката от това безразсъдно впускане към свободния пазар. ,,Картил" от Минеаполис, най-големият търговец на зърно в света, наводни Ирак със стотици хиляди тонове пщеница от своите американски и австралийски поделения.

   Поканата за освободения от данъци дъмпинг със зърното на ,,Каргил" в Ирак беше организирана от земеделския шеф на окупацията, Дан Амстъц, също внесен от САЩ. Той беше квалифициран, един вид Гроувър Норкуист на пшеницата, както главен изпълнителен директор на Северноамериканската зърнена асоциация. Точто преди Буш да заеме поста, Амстъц председатеслтваше компания, финансирана от... ,,Каргил".

   През май 2004г., в последните дни, преди да избяга през задната врата на Багдад, Бремър отдели време от разрастващото се въстание да подпише цяла купчина нови заповеди, включително номера 81, ,,Патенти", и 83, ,,Авторски права". Тук усилената работа на Норкуист още веднъж се отплати добре. Сега за музикалните записи щеше да има 50-годишен срок на авторските права, а за кода на Windows - 20 години.

   Не всички иракски закони бяха ,,де-Саддам-изирани". Забраната на диктатора върху профсъюзната дейност в публичния сектор си остава непокътната. През декември 2003г. войските на Бремър арестуваха целия борд на Иракската работническа федерация на профсъюзите, след това ги освободиха, макар и не преди американските войски да боядисат сградата на профсъюза в черно.

   Управляващият съвет на Бремър обаче празнуваше/
   Вместо да постави един от силните мъже с четири звезди на Държавния департамент в Багдад, Бремър избра домашните иракски любимци на Пентагона за своя Управителен съвет (GC), който събираше на едно място кюрдски военачалници, вдъхващи страх шейхове и алчни емигранти под контрола на Ахмед Чалаби - осъден банков мошеник, търсен от йорданските власти. Ненавиждан, но не и вдъхващ страх, Управителният съвет на Бремър не можеше да задържи властта без огромна американска гвардия.

   За нула време програмата ,,Петрол срещу храни", която при предишния режим беше строго контролиран канал за рушвети за приятелите на Саддам, стана - под американско управление - хлабаво контролиран канал за огромни рушвети. С кимване и намигване на ООн и - да не забравяме - американските брокери, които купуваха стоката, Саддам смъкна 1.7 милиарда долара от програмата за 65 милиарда. Това беше аматьорска работа, комисиона, писа The Wall Street Journal, от нищо и никаквите петдесетина цента на барел.

   При новия режим ,,Корупцията е неистова... повече от всякога", по-лоша от времето на Саддам, оплака се един нефтен човек при условието, както можете да се досетите, на пълна анонимност. Рушветите подскочиха към доста по-високи проценти.


,,Всичко е ,,ако искаш да получиш договор, трябва да имаш хората, които участват в него", така че, разбирате, става дума да директно отплащане на официални лица от правителството, търговски оператори, които го изискват, за да дадат на хората достъп до каквото и да било, независимо дали е нефт или информация."

   Нефтът просто изчезна. По време на едната си година на власт Гражданското временно правителство на Бремър твърди, че Управителният съвет на Ирак е продал петрол на стойност 10 милиарда долара... или може би са продали за 11.5 милиарда долара в зависимост от това кой набор от доклади проверявате. Чудите се как може да се загуби нефт на стойност милиард и половина долара? Отговор: иракският нефт не се мереше.

   Следователите от ,,Ирак Ревеню Уоч" на Джордж Сорос и ,,Кришчън Ейд" от Великобритания направиха най-доброто, на което са способни, за да открият нефтентие пари на Ирак, но СРА, след като закри производството, запечата документите, които изчезнаха заедно с нефта.

   Кой прибра плячката? Не питайте г-н Бремър. Преди да се измъкне от Багдад, самият той имаше дребни проблеми с воденето на счетоводството на СРА. Всички губим от време на време по някоя фактура, но чекмеджето на СРА за дребните разходи беше по-голямо от повечето. Те държаха 200 милиона долара в купчини американска валута в стая в двореца на Саддам, и още 400 милиона долара, напъхани тука или там. Агентите можеха да изваждат тези тухли от пари като книгите в библиотеката. За разлика от библиотеката обаче на тях не им се налагаше да ги връщат, стига да донесат бележка. Един агент взел 23 милиона долара кеш и се върнал с 6 милиона по бележки. Друг взел 25 милиона долара и се върна;, както изглежда, с кръгла нула. Като цяло 363 тона американска валута са били изпратени в Ирак. Къде са отишли тези пари в брой?

   Да бъдем . Малко мазнина по ъглите е нормата по време на война. Тука обаче не говорим за някакви ъгълчета. Според инспекторите на американското правителство от 8.8-те милиарда, похарчени от ,,временното правителство" на Бремър, 8 милиарда не са осчетоводени както трябва. Деветдесет и шест милиона долара от прасенцето-касичка на Бремър са отнесени от вихъра. Бремър не ги е взел, но просто не можел да каже със сигурност къде са отишли. Инспекторите проучиха 198 договора на случаен принцип и откриха, че 148 не показват доказателства парите въобще да са платили нещо - работа или стоки. Друга проверка на договори за 327 милиона долара показа плащания само за 228 милиона долара.

   Къде са отишли парите? Политиката на режима на Бремър - Буш е: ,,Не питай, не казвай". Временното правителство правеше обструкции на международните одитори. Същевременно служителите на договор, на които им се гадеше от шопарите на хранилката, отправиха обвинения по американския закон, който забранява спекулантството по време на война. СРА обаче имаше идеална защита: Това не са пари на американския данъкоплатец. Липсващите пари в брой и милиардите, раздадени без документи от екипа на Бремър, са били взети от собствените сметки на Ирак в американския Федерален резерв. Това били пари в брой, останали от програмата ,,Петрол срещу храни" и нейния наследник: ,,Фронд за развитие на Ирак", изграден от дарения и печалби от продажбите на собствения нефт на Ирак.

  Ами иракския закон? Забравете. Парите са били дадени на ,,Гражданските временни власти" (СРА), което не е американска агенция, но не е и иракска агенция. А днес те не съществуват. Не само милиардите са изчезнали, но и самите власти ги няма. Съвършеният автомобил за бягство - този, който просто изчезва.

   Не само тухлите от долари избягаха. Планът на Пентагона изискваше замяната на иракските пари със самодоволното лице на Саддам върху тях с нови ,,динари". Деветнадесет милиарда от новите банкноти (около 1.3 милиона долара) са открити - мистериозно  - на борда на самолет в Ливан, изпратен от Ирак от вътрешния министър в ,,правителството" на Бремър.    

Чикагските момчета на Багдад
Къде намериха тези момчета?

   Ахмед Чалаби, беглец от йорданските затвори, който не е стъпвал в Багдад, откакто е бил дете, е могъл да изплува на върха на неоконсервативния списък, за да замести Саддам.

   Кариерата му като лидер на Ирак не беше родена в Багдад, а в Чикаго, където той заедно с двама съученици, Пол Улфовиц и Ричард Пърл, прекараха своите трезви, немладежки дни. Това беше през 60-те години на ХХ век. Докато останалите в Чикагския университет, си пускаха дълга коса и носеха символите на мира, тези момчета имаха куфарчета и обсъждаха ,,мъжкото изкуство на войната" и ,,прогресивно въздържащото" бомбардиране със странните професори Лео Страус и Алберт Волщетер. В други зали ,,Чикагските момчета" вземаха уроци от Милтън Фрийдмън и неговите последователи. Там Чикагските момчета планираха генерал Пиночет, модела на свободния пазар и временната диктатура, който в крайна сметка мутира в неоконсервативния ,,Икономически план" за Ирак.

  Скучните колежански дни на Чалаби с бъдещите богове от неоконсервативния пантеон му дадоха достъп и защита, но властта му дойде от по-малко известна неоконсервативна светлина: Харълд Роуд.

   Когато Буш дойде на власт, говорещият арабски Роуд беше стратегически поставен в ,,Офиса за мрежова оценка" на Пентагона - един от онези странно наименувани опорни точни на скритата власт. Днес знаем, че през 2002г. британският министър на отбраната казал на премиера Тони Блеър, че Пентагонът е ,,нагласил.. фактите и разузнавателната информация" за Ирак, за да съответстват на рекламната реч на Джордж Буш за войната. Офисът за мрежова оценак беше една от работилниците, обвинени в заглаждане и пребоядисване на становищата, които не съответстват на неоконсервативната стратегема или уклона на Буш. Когато интервюираха Боб Ибъл, бившия нефтен експерт на ЦРУ, той подсказа - при изключени камери, - че Мрежовата оценка била фабриката за мечти, която създала фантазните нефтени кладенци за Улфовиц.

   Чрез контрол върху информационния поток Мрежовата оценка е можела да уталожи всякакви безпокойства за любовта на иракчаните към помазания  от неоконсерваторите човек - Чалаби.

   Роуд е ,,един от онези арабофоби, мюсюлманофоби, всичко-фоби", изсъска високопоставен саудитец, заел се да го дискредитира. Роуд не е такъв. На практика Роуд е ОПЕКофоб. Разбира се, за един саудитец ОПЕК - Organization of the Petroleum Exporting Countries (Организацията на изнасящите петрол страни), нефтеният монопл, - е всичко.

   Роуд, каза саудитецът, разглеждал Ирак като цепнатината в сградата на ОПЕК. Правилното оръдие - Ахмед Чалаби, - добре поставено в пукнатината, може да разцепи ОПЕк. Чалаби беше точно човекът за задачата - рядък ,,иракчанин", готов да призове страната му да напусне картела ОПЕК.

   А инструментът беше евтин, при това наемът вече бе платен. ЦРУ и Разузнавателната агенция на отбраната, започвайки то 1992г., даваха на групата на Чалаби - ,,Иракски национален конгрес" - месечни стипендии, обикновено по 350 000 долара месечно. ,,Иракският национален конгрес" не беше нито в Ирак, нито пък конгрес, но с кочана плащания от ЦРУ в ръка, чигагските връзки и неоконсервативния план в джоба, Чалаби се обяви за правителство в изгнание. Осъденият, все още преследван от йорданската полиция, отвори Ирак за бизнес още преди да пристигне там. В края на 2002г. Ахмед Чалаби се срещна тайно с ръководители от три големи американски нефтени компании. Заедно със събрата си от същото племе Фадхил Чалаби ( в Лондон), Ахмед Чалаби бързаше да разпродаде иракските нефтени полета - в съответствие със с. 73 от неоконсервативния Икономически план. Знаем за тайната среща само защото ,,Бритиш Петролиъм" изрева на умряло, че е подмината в ,,продажбатона" на Чалаби.

   Целта на неоконсервативните Чикагски момчета беше Чалаби да изкара Ирак от ОПЕК или поне да разбие квотите му. Преди обаче той да може да бъде използван за разрушаването на ОПЕК, Чалаби, който не е живял в Ирак от четири десетилетия, трябваше да се върне... при това бързо, преди Държавният департамент да постави други на власт. На 6 април 2003г., две седмици след като американската моторизирана кавалерия профуча през Южен Ирак, когато вражески огън нямаше да провали възможността за снимки, Чалаби кацна в Насария начело на ,,освободителна" сила от 700 иракски изгнаници. Те тайно бяха обучавани за мисията в Унгария. Саддам, чиито разузнавателни агенти вероятно бяха проникнали в групата, трябва да е знаел, че те ще дойдат. Въпреки това, както казват, нашественическата сила реализирала целта си: Държавният департамент, държан на тъмно за преноса по въздуха на армията на Чалаби, беше напълно изненадан.

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.