Ads Top

Светът има нужда от нов вид пари

   Парите, с които си служим всекидневно, още от древни времена са се считали за стока (злато). Използват се днес за две противоречиви цели: от една страна, като разменно средство те служат за необходимо условие при функционирането на трудовите отношения, т.е. основа на всяка цивилизация; от друга страна, парите могат да се съхранят (складират), като по този начин пречат на размяната. Непреходността на златото дава на този, който го притежава, две възможности: да го размени или да го съхрани. При това парите имат едно преимущество пред всички други стоки (последните или се развалят, или са необходими допълнителни средства за складиране или съхраняване), което преимущество се пренася и върху притежателя на парите по отношение притежателите на стоки. Ако някой има чувал с ябълки, а друг - парите, необходими, за да купи този чувал, то след няколко месеца ябълките се развалят, а парите си остават със същата стойност. Не в задържането на парите само по себе си, а във възможността това задържане да се направи и по този начин да се парализира цялата икономика се крие опасността. Тази възможност е също предпоставка за възникване на лихвата, която притежателят на парите може да увеличи, без даже да си мръдне пръста. ,,Неподвижните, скритите пари таят при определи условия един стопански риск, чийто последствия носи не този, който къта и пуска парите, а - малко опростено казано - икономиката на страна"

   Традиционно ,,левите" решения в стопанска област не улавят този проблем в циркулационната сфера на икономиката и по тази причина генерират една погрешна посока на действие: одържавяването на средствата за производство. В производството се създава принадена стойност, но величината и разпределението й се определят в циркулационната сфера. „Държавен социализъм вместо частен капитализъм" не решава дилемата, както знаем днес. Едно реформиране на пазарното стопанство в посока към повече социална справедливост се очаква и от капитализма, и от социализма. Двете системи не са алтернативи, а по-скоро две страни на една и съща монета.

   Различни видове процеси на растеж и техните последствия
   Както нашето човешко тяло, така също растенията и животните физически растат: ние растем много бързо в ранните години на живота си, след това по-бавно и обикновено тялото ни престава да расте, след като навършим 21 години. След този момент, през подългата част от живота ни, растежът ни е само качествен, вместо количествен. Аз бих желала да нарека една такава крива на растежа „качествена" крива. Съществуват още два типа криви, съвсем различни, описващи растежа. От една страна, това е механичният, или „линеен", растеж: повече машини произвеждат повече стоки, повече въглища произвеждат повече енергия и т.н. Този вид растеж не е от голямо значение за анализа ни, макар че за ограничената ни планета един такъв растеж ни изглежда трудно поносим. Важно ни изглежда да се разбере т.нар.„експоненциален" растеж, който може да бъде определен като пълната противоположност на „естествения" растеж: при него в началните моменти растежът е минимален, после изведнъж се забързва, преминавайки към почти вертикална крива на растежа. Във физическия свят подобни криви на нарастване се наблюдават при някои болести или смърт. Например ракът се развива по такъв тип крива: от една клетка стават две, после 4, 8,1 б, 32,64,128,256, 612 и т.н.

   Скороста на нарастване се увеличава и когато ние открием болестта, увеличението е така бързо, че не може да се спре. Експоненциалният растеж свършва обикновено със смърта на „госта" и на организма донор. Поради неразбирането на този вид растеж настъпват възможните най-тежки последици от действието на парите. Вследствие на лихвите и лихвите върху лихвите паричната маса се удвоява през определени интервали от време, т.е. расте експоненциално. Този факт ни дава яснота по трудностите с финансите, които сме имали през определени интервали в миналото, а ги имаме и сега.

   Действително лихвата е като рак в нашата икономика, а всъщност и в обществения организъм. Много малко хора днес разбират, че лихвата и лихвата върху лихвата по един легален начин разпределят парите от тези, които ги имат малко, към тези, които имат повече от тях. Ако разпределим немското население на десет еднакви по брой групи, то ще установим, че 80% от населението плащат повече лихви, отколкото получават, 10% са ни кяр, ни зян и 10% печелят много от лихвите. Това ще рече, че„справедливото" твърдение, че при спестовните влогове и депозити чрез лихвите получаваме компенсации, при по-внимателно разглеждане се оказва фалшиво. Само 10% от населението получават чрез лихвите пари от мнозинството! Тези, които имат влогове над 500 000 марки, печелят от лихви.

   Патологичен растеж 

   Банките, застрахователните дружества и мултинационалните концерни са тези, които днес извличат печалби от лихви. Например печалбите на немските банки за периода 1971-1981 г. са скочили от 100 на около 400%, а в парично изражение от 111 милиарда през 1978 г. на 462 милиарда марки през 1994 г. В предприятията за периода 1971-1981 г. печалбите са нараснали от 100 на 145%, а в периода 1979-1982 г. те са отрицателни (Сгеит.2, 1984 г.). Тази несправедливост, а също принудата на парите днес към паталогичен растеж са навели Дитер Зур на мисълта, че съществуващата финансова система е противоконституционна.

   Той казва буквално:„Върху парите тежат високодоходни отчисления при транзитирането, които по влиянието си върху движението на икономиката могат да бъдат сравнени с частни такси за преминаване по мост или път... Докато в касите без нужда текат потоци от кухи пари, там, където хората работят или искат да направят нещо реално, парите липсват... (Зур, „Справедливи пари", 1983 г., стр. 332 и 335). Много политически и религиозни водачи, като например Мойсей, Мохамед, Лютер и Ганди, са разбрали социалната несправедливост на лихвата. Някои от тях (ислямът - бел. прев.) са се опитали чрез забрана да предотвратят вредните последствия.

   Те са разбирали причината на проблема, но не са намерили ефективно решение и по този начин грешката на паричната система си остава. Защо този проблем не е решен до днес по моему има много причини: първо, от грешката на системата печелят тези, които имат властта, за да я поправят. Второ, тези, които губят от системата, много трудно осъзнават причината, тъй като в биологичното развитие няма подобен аналог. Когато сравняваме различните стопански индикатори, се вижда ясно влиянието на различните стопански дейности върху брутния продукт: докато във ФРГ през периода 1968-1982г. бруто социалният продукт се е увеличил трикратно, също толкова са се увеличили брутните и нетни заплати, както и вземанията на държавата.

   През същия период лихвеното бреме на държавата е нараснало 11 пъти! Един сигурен начин да се замъгли това неравномерно натоварване е увеличаването на паричната маса, т.е. предизвикването на инфлация. Тя пък ощетява тази част от населението, която не притежава компенсиращата инфлацията собственост - къщи и земя. По този начин лихвата се явява като един фалшив механизъм на цените при играта на силите в пазарното стопанство: „Играчите" (играчи в икономиката) се наказват, като плащат лихви; тези, които развалят играта, като държат парите в касите, се възнаграждават с получаването на лихви. По този начин лихвата прави възможен един паразитен доход, тя също принуждава икономиката към растеж и води до увеличаване на неравномерноста при разпределение на доходите. Днешните пари с първичната си функция като разменно средство не се оказват неутрални. Вместо да ни бъдат слуги, парите чрез лихвата ни стават господари.

   Решение на задачата с парите
   Теории за парите в стил „природосъобразен стопански ред" съществуват още от 1890 г. Те обаче се отнасят към капитализма и комунизма, тъй както птоломеевият небесен ред (Слънцето се върти около Земята) към коперниковия (той твърди всъщност обратното). Силвио Гезел предлага парите да се преобразуват в една държавна институция и да се събира един вид такса за ползване на парите с цел да се запази оборотът им. Лихвата отпада. Тази такса не се ползва от тези, които имат повече пари отколкото им трябват, а от държавата, областа или общината, т.е. от тези, които издават парите, и в крайна сметка от всички, които ги ползват. Парите се използват само като средство за размяна.

   Ако някой има в себе си повече пари, отколкото му трябват, той ги занася в банката, която от своя страна ги пуска в движение във вид на кредит. Предложението на Отани, което се съгласува добре с днешната практика за разплащане, е всеки да има две сметки (конто). В първата, текуща сметка, парите са равностойни на кеш и подлежат на таксуване за ползване. Втората, спестовна сметка, не се таксува за ползване и по този начин парите запазват стойноста си (тъй като необходимата днес инфлация, служеща за намалявяне на държавния дълг и за запазване на пълната заетост, ще отпадне). От длъжниците ще се иска само да заплатят труда на банката + една рискова премия - това са суми, които и днес се удържат при всеки превод. Обикновено те не надхвърлят 2,5% годишно сумарно. За да се предотврати задържането на пари у населението (под дюшеците - бел. прев.), се въвеждат от всеки тип банкноти по три в различен цвят. Един път годишно един цвят банкноти ще губят стойноста си (на открито теглене на жребий). По този начин никой не може да извади от обръщение пари или да ги къта, без при това да загуби значителни суми. Основа на реформата е съгласуването между количеството на парите и количеството на стоките, които се произвеждат в една икономика. Парите в този случай представляват един насрещен кредит за всички стоки и услуги и не нарастват вече експоненциално, без да се отчитат нуждите на пазара.

   Всеки има право на ползването им, но това не означава, че всеки има винаги еднаква сума в ръце. Тъй като всеки плаща еднаква такса за ползване на парите и знае, че парите му непрекъснато намаляват в процеса на извършване на кешови плащания, то той ще взима само толкова пари, колкото му трябват, за да произведе и продаде продукта си. Цената се определя, както и преди, от търсенето и предлагането. Това, което вече го няма, е изкривяването на пазарната картина чрез натрупване на много пари в ръцете на малцина. Никой не разполага с възможността да налага монополни лихви.

   С други думи казано, досега стопанството зависеше от капитала (Шлайер беше казал, че капиталът трябва да бъде обслужван) - сега капиталът се наглася към изискванията на пазара. Той трябва да се самопредлага, за да избегне загуби (т.е. служи ни). Докато лихвата се превръща в частна печалба, таксата за ползване на парите е един обществен правно добре регулиран фонд. Влезлите в него пари трябва веднага да се вкарат отново в обръщение, за да се съхрани съотношението между паричните и стокови обеми на пазара. Таксата се получава фактически от държавата, което служи за намаляване на общото данъчно бреме.

    Практически при тази система нито някой се облагодетелства, нито някой губи. Също така обемът на произвежданите стоки ще се съгласува по-добре с цената. Когато нуждата от дадена стока е вече удоволетворена, отсъства принудата да се произвежда и продава повече, защото липсва реалната лихва върху капитала, чийто източник е банковата лихва. Теоретично погледнато на всеки му е необходимо да работи почти наполовина от досегашното ниво, за да постигне същия жизнен стандарт, защото 1/3 до 1/2 от разходите, определящи цените на стоките, днес са всъщност лихви, които при безлихвената система отпадат. Ако още по-точно анализираме нещата, ще видим, че реално положението ще е още по-добро, за.щото би трябвало да предположим, че качеството на стоките ще се повиши, тъй като ще отпаднат вградените днес във всяка стока бързо изхабяване и демодиране (отпада необходимостта да имаме излишък от капитал, за да се рентират инвестициите). Основанието за подобно допускане е очевидно.

   След като няма да ни се налага да изплащаме къщите си двойно и тройно (както е днес при системата на лихви и лихви върху лихвите), ние можем да ги правим много по-качествени. Когато ние имаме избор: да си сложим парите в спестовен влог, където те не губят стойността си, или пък да ги вложим във висококачествени мебели и произведения на изкуството, които също не губят стойността си, мисля, че много хора ще изберат втория вариант. (Днес подобни капиталовложения се конкурират с влогове заради лихви!) Когато на пазара се търси качество, ще се произвеждат качествени стоки. Възможно е да преживеем едно повдигане на нивото на културата. И за околната среда ще настъпят по-добри дни, защото няма повече всяка марка, вложена в природната среда, да се състезава с „вълшебната способност на парите да произвеждат лихви". Вграждането на слънчеви колектори за подгряване на вода би било рентабилно при 2% лихва. Ако днес на финансовия пазар ти искат 5-8% лихва или при кредит - 6-10% лихва, то колекторите отпадат, макар че стопански и екологично погледнато е изгодно да се монтират. Същите разсъждения касаят и цял ред други дейности, в болшинството свързани с опазването на околната среда, които стратегически „само" се окупват. Съществуват много предприятия и отделни лица, които не искат да печелят от екологията, но от друга страна, не считат, че трябва да губят от нея.

   За техническото осъществяване на паричната реформа има предложени много модели. Но всеобщото въвеждане на текущи сметки, от които да се теглят таксите за ползване на парите, прави всичко още днес много просто.

   Моделни изследвания
   Малкият австрийски град Вьоргл (\Л/огд1) - около 3000 жители започва да се занимава с темата парична реформа през 1932-1933 г. Кметът на града убеждава водещите търговци и индустриалци, както и администрацията, че те могат много да спечелят, но нищо няма да загубят, ако проведат един експеримент с парите. Жителите на града също се съгласяват и кметството издава 32 000„работни свидетелства" (шилинги без лихва), които се обезпечават в банката със същата сума обикновени австрийски шилинги. Градът си построява един мост, подобрява улиците и инвестира повече пари в обществени услуги. Плаща заплати и материали стези пари, които деловите хора там приемат. Таксата за ползване на тези пари е 1% на месец, т.е. 12% за година.

   Таксата се е плаща от този, при когото в края на месеца се намира дадена банкнота (свидетелство). Таксата е представлявала една марка със стойност 1% от банкнотата, която се залепва на гърба й. Без тази марка банкнотата била невалидна като номинална стойност. Малката такса сработвала така, че всеки, който получи по някъкъв повод безлихвени шилинги, е бързал да се освободи от тях най-напред, преди да харчи обикновените си пари. Жителите на Вьоргл са заплащали даже данъците си предварително, за да не плащат таксата. В продължение на една година 32-те хиляди „безлихвени шилинги" са направили 463 оборота и по този начин са създали стоки и услуги на обща стойност (32 000x463) 14 816 000. Точно по това време, когато цяла Европа се е борила с високата безработица, град Вьоргл е намалил безработните си с 25% само за една година. Таксата, която за тази година е събрало кметството, представлява 12% от 32 000 безлихвени шилинга, т.е. 3840 безлихвени шилинга. Тези пари са били употребени за обществени нужди, а не за обогатяване на отделни хора. Ако общината беше взела тези пари от така наречения „свободен" капиталов пазар под формата на кредит, то тя би изплащала 3-4 пъти по-голяма сума от главницата, т.е. 96 000-128 000 шилинга в продължение на 20-30 години. Когато близо 300 общини в Австрия се заинтересували от този проект, централната банка почувствала монопола си застрашен.

   Тя се намесила в общината Вьоргл и забранила печатането на тези локални пари. Въпреки дълго продължилата след това съдебна процедура чак до върховния съд, нито Вьоргл, нито друга община е могла да повтори този модел. Единственият подобен на Вьоргл модел, който от началото на 19-то столетие е познат като локална парична система, съществува на остров Гернсей (Сиегпзеу) пред Англия. Както Олив и Жан Гробиат описват, това е основната причина за здравословното икономическо състояние на острова.

   Перспективи
   Пределно ясно е (даже и за лаици в икономиката) как чрез една историческа грешка в паричната ни система - лихвата и лихва върху лихвата - не само се осъществява едно непрекъснато преразпределение на ресурсите в този свят и концентриране в ръцете на един малък елит, но се създава една икономическа принуда към растеж, от която никой не може да избяга. Експлоатацията, обедняването и задлъжняването на страните от Третия свят, както и обедняването на все по-голяма част от населението на индустриалните страни или пък безмислените и неекологични проекти - от строеж на атомни реактори до въоръжаване на космоса всичко това е следствие на същата историческа грешка с лихвите. Проблемът изглежда трудно различим, защото той е преплетен с други причини/като например тенденцията в богатите индустриални страни към правене на лекомислени заеми, за да се удовлетворяват консуматорските желания, но също така безскрупулната и експлоататорска същност на диктаторските режими в развиващите се страни.

   Поддържаното от мнозина предложение за опрощаване на дълговете на страните от третия и четвъртия свят временно ще действа облекчаващо, както действат добронамерените дарения от индустриалните страни. Но тъй като коренът на злото остава, след 10-20 години така наречените развиващи се страни ще имат да решават същата дилема както днес. Макар че Кейнес (Кеупез) още през 1936 г. предрече, че„бъдещето ще научи повече от духа на Гезел (СезеН), отколкото от духа на Маркс", това бъдеще още не е настъпило. Под въпрос е дали имаме достатъчно време, за да променим нещата. Заплашващата ни катастрофа вследствие на нарушеното екологично равновесие или - нищо чудно - вследствие на сгромолясването на световната стопанска (финансова - бел. прев.) система ще засегне всички, включително богатите и свръхбогатите, които в момента „печелят" от системата на лихвите. Нищо чудно, ако тази катастрофа се превърне в едно ново начало, в смисъл на нов природосъобразен стопански ред.

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.