Ads Top

Комплекс на малоценност - произход и същност

   Очевидно при човека животът достига до точката на самопознанието, самоспомнянето и самосъзнанието. Популярният кратък израз за всичко това е саморефлексия.
   Сами при нас хората, (доколкото засега знаем), възниква въпросът ,,Кой съм аз?" И този въпрос е жилав и упорит до наглост! Той безцеремонно и категорично търси своя отговор. И полека-лека от парчетата информация се формира някаква представа, която често е от следния вид: ,,Аз съм еди кой си/коя си, роден/а в грях, в бедно селско семейство... аз съм посредствен/а, непълноценен/а, глупав/а, лош/а..."
   Но това са някакви фалшиви представи, но не и верния отговор!

   У всеки човек реликтово кънти въпросът ,,КОЙ СЪМ АЗ?" Независимо дали този въпрос е осъзнат и ясно формулиран или не. Той по-скоро рано  отколкото късно надига гърбицата си и не помръдва, докато не получи някакви отговори, които да прекратят съществуването му. И всяка появила се информация се съпоставя спрямо този въпрос. Така постепенно се оформя една интелектуална конструкция, която започва да имитира истинския отговор и по този начин го прикрива за фатално дълъг период от време.
   Комплексът за малоценност е едно особено образувание в човека, което е свързано с представата му за самия него като живо и мислещо същество. Тъй като в началото на нашето появяване на Земята ние не сме разполагали с ясни и стабилни опори вътре в себе си, по които да се самоопределим като стойностни същества, сме били принудени да изграждаме тази фундаментална за бъдещия ни живот представа с помощта на външни явления или факти. Външното признание на нашия статут е хронологически първо и е по-лесно установимо. Научаваме се да се опираме на него, далеч преди да осъзнаем, че можем сами да си дадем признание и одобрение. Външното признание и одобрение може да се ,,види и пипне" от всички. И така от самото начало на нашия живот ние сме обучавани да разчитаме на външни опори по отношение на своята идентичност. Както и да откриваме външни причини на актуалните ни състояния. И върху тях продължаваме да градим своето себеусещане. Външни опори са похвалите от важни за нас хора или едновременното признание на наши заслуги или ценност от голям брой хора поради спазването на приети от мнозинството модели на поведение и норми на живот и т.н. Когато тези опори се срутят или ако просто ги няма, нашата позитивна представа за самите нас също се срутва. Чак когато съзреем достатъчно, разбираме, че има и други начини за изграждане на добра представа за себе си - вътрешни усещания и даже преживявания на нашата чудесна същност. Все по-добре започваме да разбираме фалшивостта на опори като: национална, политическа, кастова, расова, полова принадлежност, образование, титли, популярност, форми на тялото, вероизповедание, знания, заслуги, умения и таланти и т.н....

   Когато се учим да прохождаме или да караме колело, ние използваме външни помагала, но след като устроим съответните умения, те стават излишни и ние се освобождаваме от тях. Обаче в интелектуален, емоционален и духовен план опорите не са толкова ясно видими и разграничими  и поради това понякога продължаваме да ги влачим с нас до сетния си дъх.
   Изначалното ни общуване с хора, повече знаещи и можещи от нас, ни поставя в ситуация на зависимост от тях, както по линия на оцеляването ни, така и по линия на информационното ни обезпечаване. Почти веднага те се превръщат в Авторитети за нас. А ние, буквално, биваме дресирани да получаваме знанието предимно и само от Авторитети. И как иначе? На този етап ние НЕ МОЖЕМ да преценяваме коя информация е вярна и коя не, кое знание ще ни върши работа в бъдеще и кое - не. Очевидно по-големият и по-знаещият ще свърши това вместо нас, както и става. Никой не се и замисля дори дали има алтернатива на това, което вече се прави или говори. А и успоредно с това ние имаме и сравнително стабилна емоционална връзка с този човек. Поради всичко това, задръстването ни с погрешни информационни схеми от най-ранна детска възраст, е гарантирано! И то за един доста продължителен период от време.

   Комплексът за малоценност (КМ) представлява трайно подсъзнателно или съзнателно
усещане у човека за неговата собствена непълноценност и изоставеност на произвола на сляпата съдба. КМ се заражда от буламача от неверни отговори на изконния въпрос КОЙ/КОЯ СЪМ АЗ?
   Това неприятно, неестествено и невидимо усещане често се издава от придружаващите го и логично свързаните с него плахост, боязън, страх, безнадеждност, чувство за вина и грях, отчаяние и себеподценяване. Такъв човек се преживява като малоценен и незначителен. И тъй като това състояние е неестествено, а изкуствено внедрено у човека, то е болезнено и кара човека да търси изход от него. Но изходът е недостъпен, ако не се осъзнава какво е фактическото положение. Затова, тласкан от дискомфорта, предизвикан от КМ, човекът най-често намира спасение в патологичната му компенсация - Високомерието.
   Обаче пред човека винаги има два пътя - до се отдалечи, да избяга от дразнителя или да се приспособи към него. По който и път да мине, отново стига до комфортно състояние, но следствията са различни в зависимост от това от къде е минал.

   Разбира се има и трети път и той е за предпочитане: да компенсира вредните ефекти от дразнителя чрез развиване на своите качества и таланти. И тогава всичко започва да работи за него!
   Но сега да видим кое е създало базовата причина за всички човешки проблеми.
   Съществуват биологически, исторически, еволюционни, психологически, семейни, социални и екзистенциални причини за образуването на Комплекса за малоценност.

Няма коментари:

Предоставено от Blogger.